След час той най-после качи джипа върху желязната платформа на ферибота, вдигна ръчната спирачка, слезе и се загледа в реката. На санмартинския бряг мъжът се нареди на опашката от шест автомобила, които чакаха да ги пуснат в страната.
Тукашният граничен пункт бе по-малък и десетината граничари, които се мотаеха наоколо, изглеждаха напрегнати. Пътят беше преграден с боядисан на ивици прът, поставен хоризонтално върху два бидона, залети с бетон.
В кабинката от едната му страна седеше митничар, който проверяваше всички документи. През прозорчето се виждаше само главата му. Суринамците, които идваха на гости на роднини или на пазар, сигурно се чудеха на тази педантичност, ала търпението в Третия свят бе неизчерпаемо, за разлика от информацията. Те просто седяха и чакаха. Когато черокито спря пред бариерата, вече наближаваше залез слънце. Един войник щракна с пръсти за паспорта, взе го от американеца и го подаде на офицера в кабинката.
Шофьорът на джипа изглеждаше нервен. Потеше се обилно. Избягваше погледа на войника и се взираше право пред себе си. От време на време се озърташе настрани и точно тогава видя, че офицерът рязко скача и вдига телефона. И тогава пътникът с рядкото катинарче изпадна в паника.
Двигателят ненадейно изрева, тежкият джип се понесе напред, събори един войник със страничното огледало, вдигна във въздуха бариерата, профуча между колите и изчезна в сумрака.
Зад черокито настана хаос. Полетелият във въздуха прът беше шибнал военния офицер по лицето. Митничарят изскочи с викове от кабинката си, като размахваше паспорта на професор Медвърс Уотсън.
Двама от главорезите на полковник Морено, които бяха стояли зад митничаря в кабинката, го последваха по петите с извадени пистолети. Единият се върна и се обади по телефона в столицата на шейсет и пет километра оттам.
Наелектризирани от своя офицер, стиснал счупения си нос с ръка, десетината войници наскачаха в каросерията на масленозеления камион и потеглиха да преследват беглеца. Тайните полицаи изтичаха при своя син ландроувър и направиха същото. Ала черокито отдавна вече го нямаше.
В Ленгли Кевин Макбрайд видя мигащата лампичка на телефона, който го свързваше само с полковник Морено в Сан Мартин Сити.
Той вдигна слушалката, внимателно изслуша съобщението, записа си го, зададе няколко въпроса и пак си записа отговора. После отиде при Пол Девъроу.
— Пипнали са го — каза Макбрайд.
— Арестуван ли е?
— Почти. Опитал се да влезе, както предполагах, през реката от Суринам. Трябва да е забелязал неочаквания интерес към паспорта му, или пък граничарите са вдигнали много шум. Така или иначе, разбил бариерата и избягал. Полковник Морено казва, че нямало къде да се скрие. Отвсякъде имало джунгла, по пътищата имало патрули. Обещава да го хванат до утре сутрин.
— Нещастникът — отбеляза Девъроу. — Изобщо не е трябвало да ходи там.
Обещанието на полковник Морено беше прекалено оптимистично. Отне им два дни.
Всъщност им съобщи един фермер, който живееше на пет километра отдясно на шосето през джунглата. Той каза, че предишната вечер край дома му профучала мощна кола и жена му зърнала голям, почти нов джип. Селянинът естествено предположил, че автомобилът е държавен, тъй като никой фермер или трапер не можел да си позволи такъв лукс. Едва след като до другата вечер не се върнал обратно, мъжът отишъл до шосето, намерил един от патрулите и му казал.
Войниците откриха черокито. Бе продължило още километър и половина след колибата на селянина, опитало се да навлезе още по-навътре в джунглата и пропаднало в едно дере под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Дълбоките бразди показваха, че шофьорът се е опитал да извади колата от дерето, но в паниката си само още повече е влошил положението. Наложи се от града да дойде кран, за да извади джипа и да го изтегли до шосето.
На мястото дойде лично полковник Морено. Той огледа изровената пръст, изпочупените фиданки и разкъсаните лиани.
— Следотърсачите — нареди полковникът. — Доведете кучетата. Черокито и всичко в него — в моя офис. Веднага.
Ала се спусна мрак, а следотърсачите бяха прости хора и не можеха да търсят в мрака, когато вилнееха духовете на гората. Започнаха работа призори и по пладне откриха жертвата.
Един от хората на Морено бе с тях и имаше мобилен телефон. Морено отговори от офиса си. След половин час Кевин Макбрайд влезе в кабинета на Девъроу.