— Открили са го. Мъртъв е.
Девъроу погледна настолния си календар. Беше 27 август.
— Мисля, че трябва да отидеш там — каза той.
Заместникът му изпъшка.
— Пътуването е отвратително, Пол. През целите проклети Кариби.
— Ще ти дам служебен самолет. Ще стигнеш утре сутрин. Не само защото аз трябва да съм сигурен, че тая гадна история е приключила. Трябва да повярва и Жилич. Върви, Кевин. Убеди и двама ни.
Човекът, когото в Ленгли познаваха само под псевдонима Отмъстител, бе забелязал страничния път още от пайпъра. Той беше един от десетината, които се отклоняваха от шосето между реката и столицата на шейсет и пет километра източно оттам. Всеки от тях обслужваше една-две малки плантации или ферми и свършваше насред джунглата.
Навремето не се бе сетил да ги заснеме, тъй като беше пазил цялата си лента за хасиендата на Ел Пунто. Ала ги помнеше. И на връщане отново ги бе видял.
Отмъстителя избра третия от реката. Имаше около осемстотин метра преднина, когато намали скоростта, за да не остави видими следи, и зави по пътя. Когато се скри от шосето, той угаси двигателя и изчака преследвачите си да го подминат.
Лесно стигна до фермата, но после теренът стана неравен. Успя да измине още километър и половина в гъстата джунгла, спря, отиде пеш напред, намери едно дере и вкара джипа вътре.
Остави онова, което искаше преследвачите му да открият, и взе останалото. Беше тежко. Макар и през нощта, горещината бе смазваща. Представата, че нощем в джунглата цари тишина, е пълна заблуда. Чува се шумолене, крякане, рев. Но няма духове.
С помощта на компаса и фенера си той се отправи на запад, после около километър и половина на юг, като проправяше пътека с едното си мачете.
След километър и половина остави другата част от онова, което искаше преследвачите му да намерят, и вече само с една малка раница, манерка, фенер и второто мачете продължи към речния бряг.
Призори стигна до Комини на голямо разстояние от граничния пункт и ферибота. При други обстоятелства нямаше да прибегне до надуваем дюшек, но сега трябваше да се задоволи с него. Легнал по очи върху синия брезент, той гребеше с две ръце и от време на време ги вадеше от водата, когато покрай него минаваше някоя отровна змия. Лишеното от клепач мънистено око го поглеждаше от няколко сантиметра разстояние, ала влечугото продължаваше да плува по течението.
След един час гребане стигна до суринамския бряг. Верният дюшек беше пробит и зарязан. Малко преди пладне мокрият, окалян пътешественик, целият подут от ухапвания от комари и покрит с пиявици, излезе на обратния път за Парбо.
Осем километра по-нататък един дружелюбен търговец му позволи да се качи при товара му от дини през останалите осемдесет километра до столицата.
Даже любезните домакини в хотел „Краснополски“ щяха да повдигнат вежди при вида на английския бизнесмен, появил се в такова състояние, затова се преоблече в един магазин, с помощта на запалка се избави от пиявиците в тоалетната на една бензиностанция и се върна в хотела си, където обядва пържола с пържени картофки. Плюс няколко бутилки бира. После се наспа.
Служебният лиър се издигна на десет хиляди метра височина и полетя на юг по източното крайбрежие на САЩ. Кевин Макбрайд бе единственият му пътник.
„Виж, с такъв транспорт всъщност бих могъл да се насиля да свикна“ — мислеше си той.
Презаредиха във военновъздушната база „Еглин“ в Северна Флорида и после пак на Барбадос. На летището в Сан Мартин Сити го чакаше кола, за да го закара в сградата на тайната полиция, разположена сред палмова гора в покрайнините на града.
Дебелият полковник посрещна госта си в личния си кабинет с бутилка уиски.
— Май че ми е малко рано, господин полковник — каза Макбрайд.
— Глупости, приятелю, никога не е рано за наздравица. Хайде… Да пием за смъртта на нашите врагове.
Пиха. В този час и в тази жега Макбрайд предпочиташе едно прилично кафе.
— Какво имате за мен, господин полковник?
— Малка изложба. По-добре да ви я покажа.
До кабинета имаше заседателна зала, очевидно приготвена за мрачната „изложба“ на полковника. Покрит с бял плат върху дългата маса в средата лежеше един-единствен експонат. Покрай стените имаше още четири маси с различни предмети. Морено първо се приближи до една от по-малките маси.
— Казах ли ви, че нашият приятел господин Уотсън се паникьосал, продължил по главното шосе, завил по един страничен път и се опитал да избяга през джунглата? Да? Невъзможно. Пропаднал в едно дере и не успял да излезе. Сега джипът е в двора под тези прозорци. Тук са част от нещата, които беше изоставил в колата.