— Може ли да се свържа със своя началник във Вашингтон?
— Моля, заповядайте — отвърна полковник Морено. — Ще ви оставя сам.
Макбрайд извади лаптопа от дипломатическото си куфарче и въведе последователността от цифри, която щеше да го защити от любопитни уши. Включи мобилния си телефон в лаптопа и изчака Девъроу да се обади.
Той предаде на началника си получената от Морено информация и му разказа какво е видял. Последва кратко мълчание.
— Връщай се — нареди Девъроу.
— Няма проблем.
— Морено може да запази играчките си, включително пушката. Но искам паспорта. А, и още нещо.
Макбрайд го изслуша.
— Какво искаш?…
— Просто го направи, Кевин. Приятно пътуване.
Макбрайд каза на полковника какво му е наредено. Дебелият шеф на тайната полиция сви рамене.
— Толкова кратко гостуване. Трябваше да поостанете. Вечеря с омари на моята яхта? Студено шампанско? Не? Е, добре… паспорта, естествено. И другото…
Той отново сви рамене.
— Щом искате. Вземете всичко.
— Казаха ми, че и едно ще е достатъчно.
26.
Трикът
Макбрайд пристигна във Вашингтон на 29 август. Същия ден господин Хенри Наш отиде в консулството на република Сан Мартин в Парамарибо и поиска виза с паспорта си, издаден от главния секретар на Нейно Величество по външните работи и Британската общност.
Нямаше проблем. Консулът в малкия кабинет знаеше, че няколко дни по-рано са преследвали беглец от правосъдието, който се опитал да влезе в родината му, но тревогата бе свалена. Човекът беше мъртъв. Той издаде входна виза на англичанина.
Това му бе лошото на август. Нищо не можеш да свършиш бързо, даже във Вашингтон, даже да се казваш Пол Девъроу. Оправданието винаги беше едно и също: „Съжалявам, господине, но той е в отпуска. Ще се върне следващата седмица“. И така месец август постепенно свърши и започна септември.
На 3-ти Девъроу получи първия от двата отговора, които му трябваха.
— Това може би е най-сполучливият фалшификат, който сме виждали — каза му служителят от паспортния отдел на държавния департамент. — Той е оригинален и е издаден от нас. Само че двете най-важни страници майсторски са били извадени и заменени с нови. Това са страниците със снимката и името на Медвърс Уотсън. Доколкото ни е известно, не съществува такъв човек. Паспорт с такъв номер никога не е издаван.
— Притежателят на този паспорт можел ли е да влиза и излиза от Щатите? — попита Пол Девъроу. — Достатъчно добър ли е фалшификатът?
— Да излиза, да — отвърна експертът. — При напускане на страната паспортът се проверява само от хората от авиокомпанията. Не се използва компютърна база данни. Да влиза… това може да се окаже проблем. Ако служителят от паспортен контрол провери номера в базата данни, компютърът ще отговори, че няма такъв номер.
— Може ли да получа паспорта обратно?
— Съжалявам, господин Девъроу. Опитваме се винаги да ви помагаме, но този шедьовър ще отиде в нашия Черен музей. Цели курсове от стажанти ще се запознаят с тази прелест.
И все още нямаше отговор от патологията в „Бетесда“ — болницата, където Девъроу имаше неколцина полезни познати.
На 4-ти, седнал зад волана на скромен, взет под наем автомобил, с малко летни дрехи и тоалетни принадлежности в сака и британски паспорт със санмартинска виза в ръка, господин Хенри Наш се качи на ферибота на река Комини.
Английският му акцент едва ли щеше да заблуди някой възпитаник на Оксфорд или Кембридж, ала нидерландскоговорящите суринамци и испаноезичните жители на Сан Мартин нямаше да му създадат проблем.
Отмъстителя отново впери поглед в кафявата вода, която течеше под краката му, и си помисли, че ще е истински щастливец, ако никога повече не види проклетата река.
Бариерата на санмартинския бряг бе изчезнала, нямаше ги тайната полиция и войниците. Границата се беше върнала към сънливото си ежедневие. Той слезе, подаде паспорта си през прозорчето на кабинката, безумно се усмихна и започна да си вее с ръка, докато чакаше.
Тичането по потник при всякакво време му бе придало постоянен слаб загар, а двете седмици в тропиците го бяха направили махагоновокафяв. Светлата му коса беше боядисана от един бръснар в Парамарибо и сега бе толкова тъмнокестенява, че почти можеше да мине за черна, което просто отговаряше на описанието на господин Наш от Лондон.
След като провериха надве-натри багажника на колата му и сака, той прибра паспорта си в горния джоб на ризата и продължи по пътя за столицата.
На третата отбивка пътникът се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, и отново зави към джунглата. По средата на пътя до фермата спря и обърна колата. Лесно откри гигантския баобаб и дебелият черен ремък продължаваше да е завързан за дънера.