Отмъстителя бе забелязал, че всичко пред него не би могло да съществува без два животворни еликсира. Първият беше бензинът, с който работеше генераторът зад склада на пристанището. Той осигуряваше електричеството, задвижващо всички устройства и двигатели в цялото имение — от порталите до нощните лампи.
Вторият еликсир бе водата, прясната, чиста вода в неограничено количество. Тя идваше от планинския поток, който беше видял още на въздушните снимки.
Този поток се намираше малко наляво под него. Той извираше от склона, след като идваше някъде от дълбините на джунглата. Водата падаше от височина пет-шест метра и навлизаше в бетонен канал, очевидно специално направен за нея. За да стигне до фермата, тя трябваше да мине под пистата. За тази цел бяха използвани квадратни шахти. По същия начин потокът минаваше и под телената ограда. Декстър не се съмняваше, че входът и изходът са затворени с яки решетки. Ако нямаше решетки, всеки можеше да се вмъкне в потока от пистата, да мине под оградата и да избегне кучетата. Създателите на имението обаче бяха предвидили тази възможност.
Преди обяд се случиха две неща. Изтеглиха хоукъра от хангара. Декстър се обезпокои дали сърбинът няма да замине занякъде, ала самолетът бе изваден навън само за да направи място. Последва го малък хеликоптер, с каквито патрулира пътната полиция. Ако се наложеше, той можеше да увисне само на сантиметри от скалистия склон и Декстър трябваше да е невидим, за да не го забележат. Но вертолетът остана долу с неподвижни ротори, докато ремонтираха двигателя му.
После от фермата се появи мотоциклет и спря пред електрическия портал. Мъжът използва дистанционно устройство, за да отвори портала, продължи напред, весело поздрави монтьорите при хеликоптера и се насочи към мястото, където потокът минаваше под пистата.
Там отново спря, свали една плетена кошница от багажника и погледна течащата вода. След това хвърли няколко мъртви кокошки в потока, преди водата да навлезе в шахтата. После прекоси пистата и отново се вторачи във водата от другата страна. Кокошките трябва да бяха отнесени от течението и притиснати към решетката.
Каквито и да бяха, съществата в потока между хълмовете и решетката изядоха месото. Декстър се сещаше само за един сладководен хищен обитател на тези краища: пиранята. Щом можеше да яде кокошки, значи можеше да яде и плувци. Вече нямаше значение дали тунелът е по-дълъг, отколкото можеше да плува под вода Отмъстителя — това беше тристаметров канал, по който плуваха пирани.
След телената ограда потокът прекосяваше фермата и захранваше мрежа от искрящи на слънцето напоителни канали. Други подземни шахти навярно отвеждаха вода към селото на работниците, вилите, казармата и господарското имение.
След като обслужеше всички части на полуострова, потокът завиваше към пистата и се изливаше в морето.
В ранния следобед зноят лежеше над земята като грамадно задушаващо покривало. Работниците се бяха трудили в имението от седем до дванайсет. Пуснаха ги да се скрият на сянка и да изядат храната, която носеха в памучните си торбички. Оставиха ги да почиват до четири. После продължаваха работа.
Декстър лежеше и пъшкаше, завиждайки на саламандъра, който се грееше на една недалечна скала, неподвластен на жегата. Изкушаваше се да изпие няколко глътки скъпоценна вода, за да се поразхлади, ала знаеше, че трябва да я разпределя, за да не се обезводни, а не да я пие за удоволствие.
В четири часа звънът на желязната релса съобщи на работниците да се връщат на нивите и в плевниците. Декстър пропълзя до ръба на наблюдателния си пост и проследи с поглед фигурките в груби памучни ризи и панталони, с тъмнокафяви лица, скрити под сламени шапки сомбреро. Те отново взеха мотиките и кирките си и продължиха да плевят насажденията.
Между крановете наляво се появи очукан пикап и спря със задницата към морето. Един пеон в окървавен гащеризон свали дълъг стоманен улей, закрепи го за каросерията и с вила започна да смъква нещо по него. То се плъзгаше по метала и падаше в морето. Декстър фокусира бинокъла и видя черна козина и волска глава.
Докато беше разглеждал снимките в Ню Йорк, му бе направило впечатление, че въпреки скалите не е проправен път до красивото синьо море. Нямаше стъпала, нямаше платформи за гмуркане, нямаше салове, нито вълноломи. Сега разбираше причината. Водата около целия полуостров гъмжеше от риби-чук, тигрови и огромни бели акули. Ако се появеше нещо друго освен риба, щеше да оцелее няколко минути.
Приблизително по това време по мобилния телефон на полковник Морено се обади неговият агент от Суринам. Англичанинът Наш взел под наем кола от малка частна фирма, поради което им отнело толкова много време, за да я открият. Автомобилът бил форд. Човекът продиктува номера.