Йордан Матеев
Отмъстителят
Дякона стисна ножа и се надвеси над жената. Беше изключително красива: като манекенка от модно списание. Ако не беше архангелът, който му нареждаше какво да прави, ако срещата им беше при други обстоятелства, сигурно щеше да се влюби в нея и да й изпраща всеки ден цветя с любовни бележки в тях.
Но, уви, случаят не беше такъв. Архангелът му беше описал с ужасяващи подробности престъпленията на тази жена. Тя беше покварена до мозъка на костите си и трябваше да понесе наказанието си заради злините, които беше сторила. Небесният пратеник му беше обяснил, че сегашните й мъки бяха само кратка прелюдия към вечните адови страдания, които тя щеше да понесе с божията благословия.
— Моля те... недей... — прошепна тя. Той усети нарастващата паника в нея. Потта, която се лееше от тялото й. И си помисли с погнуса, че това е покварената плът на Змията.
Очите й бяха изпълнени с ужас. Блузата й бе разкъсана при ожесточената им схватка, която той бе спечелил почти веднага. Гърдите й бяха разголени и го подлагаха на ужасно изкушение. Но гласът продължаваше да му шепти упорито, че тя е олицетворение на злото и че заслужава само... смърт. Не! Не можеше да й прости и да я пусне току-така! Не, и в този живот!
— Покай се! — промълви дрезгаво и опря студеното острие на ножа до гърлото й. Нека поне преди края й даде възможност да изкупи поне част от греховете си. Може би Той щеше да й прости милосърдно и да я допусне в Рая.
Но за негово щастие архангелът го беше предупредил навреме за коварството, което крият в себе си подобни порочни същества. Грешници, които са толкова закоравели, че за тях има само един пречистващ изход — този на Ада!
Вместо да зашепне богоугодни молитви, жената се опита да го изрита подло в слабините. При други обстоятелства сигурно би успяла, но Дякона не беше вчерашен и непогрешимият му инстинкт й попречи да се спаси.
Стисна я здраво за косата, оголи още повече шията й и като опитен хирург я разряза от край до край. После бързо се отдръпна, за да не го омърси нечестивата й кръв. Все пак част от нея се оплиска върху него и го накара да се почувства отвратително! Като омерзен.
Падна на колене до все още гърчещата се в конвулсии грешница и отправи гореща молитва към Него за спасението на душата й. Дори в този момент, докато я гледаше как умира и кръвта й изтича върху белите чаршафи, той не забрави да й прости за стореното зло.
— И нека милостивият Бог те прибере в лоното си... — шептяха страстно устните му, докато обърсваше ножа в раздраната й дреха и заличаваше уликите, които биха го издали на властите и биха възпрели богоугодното му дело.
Свилен Арсов се събуди с горчив вкус в устата. Винаги след пробуждане усещането бе като след тежък махмурлук. Цялото тяло го болеше, чувстваше се изстискан и изцеден като лимон. Погледна се в огледалото и това, което видя не му хареса. Бледо лице, небръснати бузи, вяла, отпусната кожа. „Като жив труп съм“ — помисли си с погнуса и мигновено закопня за чаша силно черно кафе.
Живееше сам откакто се бяха развели с жена си. Беше се позанемарил, но това през останалата част на деня не го впечатляваше. Само при събуждане. Когато приличаше на възкръснал мъртвец. И му се повръщаше от шибания живот!
Внезапно рязък звук накара вътрешното му „аз“ да се сгърчи болезнено. Звънеше мобилният му телефон. Отговори като едва потискаше раздразнението си, че някой го притеснява в този критичен миг на релаксация . Това, което чу, вгорчи живота му окончателно.
— Дякона отново уби — беше гласът на Кръстев, помощник-детективът по делото със серийния убиец.
— Мамка му! ... Само преди три дни ни сервира труп!
— Сега пак. Отново на жена. Идваш ли?
— Да, само да си поизплакна очите...
Оперативната кола го чакаше долу. Стара, амортизирана лада. За нещо по-модерно в управлението нямаха пари, пък и никаква амбиция да изкрънкат от мизерния бюджет. В този ранен час улиците на града бяха полупразни и някак си стерилни. Сякаш се завръщаха към нов живот след преживяно бедствие. Подминаха без да спират един самотно мигащ светофар. Надуха по бул. „Владислав Варненчик“ и сетне свиха внезапно в една от преките. Шофьорът закова полицейската морга пред сивкав, безличен блок. Един от многото в карето. Само дето на петия етаж, в апартамент 18, имаше един труп. И всичко бе декорирано в червено. В кошмарния десен на смъртта!
— Нещо интересно? — попита Арсов помощникът си, ченге на средна възраст, преждевременно олисяло, с торбички под очите и с поизносен костюм в бежово. Владо Кръстев изглеждаше някак не на място сред този убийствено пурпурен декор на ужаса. Сякаш го бяха пришили в американски трилър, а го бяха лишили от лустрото на холивудски герой.