— Ето това! Този път да не забравиш да почерпиш едно!
Арсов взе топчето смачкана хартия. Беше олигавено и на пръв поглед изглеждаше безполезно, но се оказа най-изненадващо... визитка. Прочете: „Златанов и сие“. Консултантска фирма. С по-дребен шрифт бяха изписани адрес, имейл, телефонни номера. Някой си беше оставил координатите, и то къде... в устата на трупа!
— Доктор Георгиев я измъкна с пинсета — отбеляза злорадо помощникът му. — Беше натъпкана почти в хранопровода... Доста се озори.
Арсов се обърса гнусливо в поизбелелите си дънки и му върна обратно вещественото доказателство. Замисли се. За последните десет дена имаха три трупа. Първата жертва бе коафьор-педераст. Намериха го разчекнат в кревата, а от ректума му стърчеше отрязания му фалос. След четири дни, на адрес, в Гръцката махала, откриха безжизненото тяло на трийсетинагодишна учителка по физическо възпитание. От вагината й патологът извади смачкана банкнота с номинал от пет лева! Но за първи път попадаха на толкова явна улика. Едва ли беше случайно.
Ченгето потърка зле обръснатата си брадичка и огледа трупа. Хубава блондинка в разцвета на силите си. На не повече от 27 години. Заклана като нерез. Над главата й, като при другите убийства, бе нарисувано набързо гротескно разпятие и някой бе написал под него с големи разкривени букви — „Дякона“. Някой, който имаше проблеми с краснописа или искаше да мине за малоумен идиот.
— Как се казва?
— Десислава Милева, юристка от варненската колегия. Била е управител на фондация „Милосърдие“.
Арсов хвърли кос поглед на помощника си.
— Същата, която подпомага наркокомуните и подава ръка на лекуващите се наркомани?
— Точно тя. Да се чуди човек защо са я убили!
— Спести ми сарказма си, Владо! Днешните вестници и без това ще възнесат случая до небесата.
И все пак каква беше връзката между един моден фризьор, гимназиална учителка и млада адвокатка с перфектни цици. Защо убиецът беше избрал измежду всички потенциални жертви, именно тези, за да им отнеме живота по тоя особено жесток начин? Какво преследваше Дякона с тези показни убийства? Нещо му подсказваше, че едва ли става дума само за умопобъркан маниак, жаден за слава в медиите. Някой си играеше играта, но с каква цел? И колко още накълцани трупа щеше да разследва полицията, докато мотивите на убиеца станеха известни?
— Търсят ви.
Един дългунест сержант в сива униформа му подаде радиостанцията си и се отдръпна почтително.
— Арсов, ти ли си?
Беше дрезгавият глас на шефа му, полковник Любен Пашов. Човек с патриархална външност и не дотам изискани маниери.
— На път сте да осерете всичко! — злобно заяви той и за миг Арсов си го представи с достолепните коси и мустаци, истински дядо Вазов, само че с каруцарски език. — От Министерството вече ми искаха доклад! Знаеш ли какви лайна ще се разхвърчат из цяла Варна, ако има само още едно убийство! И без това сме претоварени с работа! Искам ефективни резултати, майоре, и му мисли, ако се издъниш! Ще хвърчат не само пагони, но и пенсии! Нали не искаш на стари години да бършеш гъза на някой новобогаташ като бодигард? Разбрали ме?!
— Слушам, господин полковник.
— Тогава действай и не допускай да се пролива повече кръв!
Радиостанцията изпращя и Свилен Арсов я върна на униформения полицай.
Почувства, че някаква спотаена злоба се надига в него. Трябваше да посети някои хора, да им зададе конкретни въпроси и да получи съответните отговори. Иначе щеше да се ядоса. А последния път когато това се случи... умряха хора. Много хора!
Джиповете бяха паркирани пред офиса като две внушителни римски колесници. „Златинов и сие“ се намираше на ул. „Д-р Пискюлиев“ срещу бившите хали, които предприемчиви бизнесмени бяха преустроили в търговски център.
Млад мъж с вид на цербер беше скръстил небрежно ръце на гърдите си и се подпираше на входа на фирмата.
Арсов се приближи спокойно и го погледна право в очите.
— Трябва да говоря с шефа ти, дребен...
Охранителят го изгледа преценяващо. Мъж на около четирийсет, метър и осемдесет висок, як, с опасен блясък в очите. Жилав определено, но не и от класа. Нямаше нищо общо с хората, с които шефът му беше свикнал да разговаря по работа.
— Разкарай се, цървул — провлечено заяви бодигардът. — Докато си още цял... — засмя се просташки, самонадеяно. Обикновено с този подход караше простолюдието да се напикава от страх.
— Дребен, промий си ушите! Казах ти, че искам да разговарям с шефа ти!
— А да ме хванеш за оная работа, не искаш ли! — Мускулестият цербер посегна да го удари в лицето, но го направи нехайно, без да влага старание в действията си. Очевидно не възприемаше Арсов за достоен противник... и сбърка жестоко!