От три дена Арсов наблюдаваше неотлъчно къщата на големия бос.
Беше на бул. „Съборни“. Масивна стара постройка, реституирана след 1989-та и сетне продадена на новия си собственик, след като беше заплатил за нея в зелено от незаконните си спестявания.
Беше започнало да ръми, но ченгето изобщо не обръщаше внимание на времето. Цялото му внимание беше съсредоточено върху високата метална ограда с ковани орнаменти и тежката желязна порта на къщата. Усетът му на полицай му подсказваше, че развръзката наближава. Може би още днес щеше да се случи нещо, което да завърти колелото на съдбата.
Един очукан минибус спря до тротоара. От него слезе мъж в работен гащеризон и бояджийска стълба на рамо. Лицето му бе в сянката на козирката на ниско нахлупената шапка. В лявата си ръка държеше голяма бака с боя.
В същия момент мъжът и колата му се „скриха“ зад голямото туловище на преминаващия икарус на градския транспорт.
Когато дългият автобус най-сетне се изниза по улицата, бълвайки облаци газове през ауспуха си, майорът с тревога забеляза, че бояджията не е вече на отсрещния тротоар.
„По дяволите!“
Ченгето заряза всякаква предпазливост и прекоси двете платна на булеварда.
Портата към добре подредения двор на къщата бе заключена с верига.
Стълбата и баката на мъжа бяха оставени до оградата с ковани орнаменти.
А той бе изчезнал яко дим!
Свилен Арсов се огледа безпомощно.
Не можеше да прескочи високата ограда, увенчана с остри шпилове.
А вратата беше заключена с катинар...
Той се вгледа ядосано във веригата. Гневно дръпна големия катинар и той... остана в ръцете му!
„Мамка му!“
Влезе бързо в двора с живия плет и покритите с плочки алеи.
Никой не го спря. Беше тихо. Самотно. И някак призрачно под пръските на дъжда. Забеляза, че в дъното на градината се мержелееше белезникавата статуя на херувим.
Той заряза всякакъв етикет и с бързи крачки тръгна към входа на къщата.
Масивната дъбова врата бе открехната. Явно някой работеше добре с шперца.
Във вестибюла имаше вито стълбище. А на първата му площадка — няколко остъклени с матово стъкло врати.
Арсов се поколеба дали да не извика, да не предупреди за присъствието си. Но това му се стори глупаво и опасно в тази напрегната ситуация.
Изкачи колебливо стълбището като се мъчеше да се убеди, че постъпва правилно.
Пред една от вратите се чу шум.
Наостри уши.
Кръвта му се смрази, защото звукът не можеше да се сбърка с нищо друго.
Беше сподавен стон на болка.
Дякона беше седнал върху гърдите на Боса.
Беше му отнел всякаква възможност да мърда, а на главата му беше надянал найлонов плик, стегнат със скоч около врата му.
Дякона стискаше в дясната си ръка остър като бръснач щик от АК-47.
Смяташе да си „поиграе“ по-късно с тялото на жертвата, след като асфикцията приключеше.
Но засега предпочиташе да наблюдава как мръсникът бере душа.
Доставяше му огромно удоволствие да гледа как наркобаронът с ужас осъзнава, че последните мигове от живота му изтичат.
И да слуша гласа на архангела, който пееше тържествени химни на радост.
Свилен Арсов влетя в стаята с насочен пистолет.
Сцената, на която стана свидетел, спря за миг кръвообращението му.
Оплискан целия в кръв един мъж човъркаше нещо върху гърдите на друг. Нямаше излишни звуци, само съсредоточена работа с ножа. И когато убиецът погледна към него, Арсов едва не изпусна оръжието си от смайване.
Беше очаквал всичко друго, но не и това...!
Дякона го изгледа с безумни очи. Не беше на себе си от възбуда.
— Не... Няма да ми попречиш! — промълви завалено. — Аз съм отмъстителят, божието наказание...
И тръгна към ченгето. Декориран в алено, непреклонен, решен да убива.
Арсов го застреля в челото. Бърза и надяваше се, безболезнена смърт.
После изтърва пистолета и отчаяно седна на леглото до тялото на жертвата.
Погледна към Дякона, който всъщност беше... неговият колега и помощник в разследването, Владо Кръстев!
И докато гледаше мнимия бояджия, всичко си дойде на мястото.
Смъртта преди година на единствената дъщеря на Владо, последвалата я дълбока депресия, дългите отпуски и отсъствия на колегата му, който ставаше все по-ексцентричен и вглъбен в себе си. Заболяването на съпругата му вследствие непрежалимата загуба на рожбата им и страданието... Страданието, чиито пагубни последствия никой, включително и Арсов, не беше предвидил и което през цялото време бе разяждало душата на партньора му и го беше довело до това безумие.
Владо беше способен детектив, бързо беше открил кои са виновниците за смъртта на дъщеричката му.