Най-сетне Ровена спря, легнала по гръб, загледана в яркия колан от звезди, опасал кралско синята небесна палатка. Спомни си една нощ преди много, много време, когато лежеше в мочурището също така по гръб и се взираше в същото синьо небе, без да знае нищо за рицарите, смъртоносната им привлекателност и интригите им.
Спомни си и как беше тичала след жената, която смяташе за своя майка, как дърпаше стоплените от слънцето връзки на престилката й. Стройният гръб на жената беше постоянно наведен над коритото за пране. Гръб, роден за удобствата на изискан живот. Гръб, който бащата на Ровена беше прекършил, като принуждаваше крехкото й тяло да ражда син след син в един рушащ се замък, докато той се забавляваше с уличници като Илейн Дьо Креси. Тя затвори за миг очи.
Беше толкова приятно да лежи във влажната трева и да наблюдава облаците, които се опитваха да закрият луната. Какво повече можеше да иска от живота? Фолио без съмнение беше изчезнал отдавна и тя нямаше друг избор, освен да чака Гарет да дойде и да убие баща й, а след това може би и нея. Изведнъж баща й избухна в тих смях.
— Остави това, Илейн. Не ме гъделичкай. Знам, знам… Никога не си могла да лежиш спокойно, когато до тебе има мъж.
По гърба на Ровена пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с влажната трева под нея. Тя се обърна към баща си, очаквайки да види на негово място разлагащ се призрак.
Оказа се, че Фолио се е върнал и внимателно побутва с муцуна главата на баща й. Бялата му козина блестеше под лунната светлина. Конят я погледна така меко и разкаяно, че Ровена избухна в смях.
Тя се претърколи по корем и се приближи до баща си. Фолио потри кадифеномеките си ноздри в тила й.
— Татко? — пошепна тя.
— Какво има, детето ми?
— Ти ли уби моята майка?
— Разбира се, че не. Алтея роди Малкия Фреди и умря. Но момчето не е виновно. Тя не беше достатъчно силна да преживее още едно раждане.
— Не говоря за Алтея, татко, а за моята майка. За Илейн.
Линдзи устреми поглед към нея и Ровена разбра, че баща й е напълно трезвен. Въздишката му издаваше копнеж.
— Трябваше да й прекърша красивата шийка, но не можах. Всичко, което направих, бе да рева и да плача, а когато трябваше да бягам от глупавото момче, едва не счупих собствената си глава. Но кой би ме обвинил? Момче или не, в очите му беше изписана смъртта.
Ровена се претърколи отново по гръб. Двамата останаха дълго така, наблюдавайки облаците, които се носеха по нощното небе. Тя не беше особено изненадана от думите му. Той само бе потвърдил онова, което предполагаше: Линдзи Фордис не беше в състояние да убие дори бълха.
— А ти какво си очаквал, татко? Момчето е било влюбено в нея. И когато я е видяло в обятията ти…
Баща й въздъхна тежко.
— Това не беше любовна среща. С Илейн се карахме. Тя отказа да тръгне с мен. Заяви ми, че смята да остане господарка на Карлеон, като се омъжи за сина на мъжа си. Тогава реших да взема теб. Да те отнеса при Алтея. Тя винаги е искала момиченце. Двамата с Илейн те дърпахме на две страни като побеснели селянки. Точно в този момент влезе момчето. — Почти забравен срам пламна в очите му. — Аз те изпуснах.
— И съм паднала на главата си, без съмнение.
Линдзи я погледна укорително.
— Скочих от прозореца. Мислех, че писъкът ти ще ме преследва завинаги.
Ровена изведнъж бе осенена от страхотна идея. Можеше да хвърли светлина в мрака на миналото като луната, когато се подава зад някой черен облак.
— Всъщност как съм дошла при теб, татко? Кой ме е донесъл?
Отговорът беше само неясно мърморене. Баща й отново бе изпаднал в полусъзнателно състояние и тихо си тананикаше. От кулата над подвижния мост отекна вик и разкъса нощната тишина.
Ровена възседна баща си като кон и продължи настойчиво.
— Чуй ме, татко, трябва да ми кажеш. Кой ме е донесъл при теб след смъртта на Илейн? Помисли!
Баща й отново потъна в спомена и изохка от болка.
— Проклетото момче ми счупи крака. Преряза въжето, когато бях на цели петнайсет стъпки над земята. За да стигна до коня си, трябваше да пълзя. Селянинът, който наместваше кости, го счупи отново, за да го нагласи както трябва. Но не се получи…
Ровена го сграбчи за яката и удари главата му в меката земя.
— Татко, моля те! Как съм се озовала в Ревълууд? Кой ме е донесъл при теб?
Откъм замъка прозвуча сигнал на тромпет и Фолио вдигна глава. Когато се вдигна на задните си крака и изцвили, гривата му блесна като водопад от коприна.
Гърдите на баща й затрепериха под нея и Ровена с ужас видя, че той плачеше.
— Просто не можах да повярвам, че моята сладка Илейн е мъртва. Нямах сили да се надигна от постелята. Онова същество бутна детето в ръцете ми. — Треперещата му ръка улови една от висящите й къдрици, за да избърше сълзите. — Толкова исках моята малка Ровена. Трябваше да я махна оттам, преди детето да плати за греховете на майката.