Ровена вдигна глава.
— Кой, татко? Кой ме е донесъл в Ревълууд?
Тя се наведе към устата му, опитвайки се да разбере дрезгавия му шепот.
Тропот на копита отекна като гръмотевица в мрака. Фолио изцвили пронизително, когато през подвижния мост прелетя черна фигура и препусна в нощта.
22
Ровена не забрави до края на живота си кошмарните усилия, които положи, за да натовари баща си на седлото и да се метне след него. По лицето й се стичаха вадички пот, смесена със сълзи. След като най-после успя, Фолио отказа да й се подчинява. Наострил уши и вдигнал опашка, той се обърна към приближаващия се ездач. Ровена изруга и отчаяно заудря с юмруци по гърба му. Ездачът приближаваше, наведен над гривата на бойния кон, извън себе си от гняв. Надали щеше да има търпение да я изслуша. Ровена знаеше, че животът на жалкия старец зад нея висеше на косъм.
Под натиска на петите й Фолио най-сетне се раздвижи. В конския му ум просветна отдавнашен спомен за играта на малките кончета. Обърна се рязко, размахвайки игриво опашка, и побягна от господаря си, който се приближаваше с бързината на вятъра. Ровена хвана здраво юздата с едната си ръка, докато с другата се опитваше да държи баща си на седлото.
Дългите крака на Фолио сякаш не докосваха земята. Вятърът пареше в очите на Ровена. Когато посмя да се обърне назад, тя установи с учудване, че разстоянието между тях и преследвача се е увеличило. Дори натоварен с двама ездачи, Фолио притежаваше силата и скоростта на бурен пролетен вятър. Когато изкачиха едно възвишение, Ровена почти повярва, че жребецът ще се сдобие с криле и ще полети към небето, чак до ясната, чиста луна.
След поляната започваше черна дупка. Ровена насочи коня към гората, неспособна да прави разлика между биенето на сърцето си и ударите на копитата му. Когато се потопиха в закрилническите сенки на дърветата, тя дръпна юздата и Фолио спря неохотно.
Далече зад тях се чуваше тропот на копита, примесен с грозни проклятия. Имаха съвсем малко време. Ровена скочи от седлото, но когато баща й понечи да я последва, не му позволи.
— Татко, чуваш ли ме?
Линдзи се облегна на седлото и отвори кръвясалите си очи.
— Какво има?
Ровена обхвана главата му с две ръце и приближи лицето му до своето.
— Трябва да се задържиш на седлото. Трябва да продължиш напред. Препускай, докато видиш замък или селище. Не спирай, все едно какво ще ти струва това. Разбра ли ме?
Когато го пусна, той удари главата си в седлото и изстена.
— Ще си счупя врата — пошепна безсилно той.
— Може би. Но ако останеш тук, Гарет със сигурност ще ти отсече главата.
Линдзи положи големи усилия да се изправи. Ровена го потупа окуражително по бедрото.
— Браво на теб. Бързай, татко. Препускай като вятър.
Устните на Линдзи Фордис се изкривиха в жалко подобие на някогашната слънчева усмивка, с която беше омагьосал Илейн.
— Пак ще дойда, момиче. Щом спечеля малко пари, ще се върна. Ще ти донеса панделки и злато, толкова много, че едва ще се съберат в малките ти ръчички.
Очите на Ровена се напълниха със сълзи. Оредялата руса коса и бледосините очи бяха трогателни.
— Да, татко. Ще те чакам.
Фолио отново отказа да се подчини и Ровена трябваше да прибегне до драстични мерки, за да не му позволи да опише кръг и да препусне обратно към замъка. Намери в гънките на роклята си дебела игла и я вдигна към лунната светлина. Помилва снежнобялата грива на жребеца, извини му се през сълзи и решително заби иглата в задницата му.
Фолио изцвили пронизително и препусна като вихър. Ровена едва успя да се отдръпне от обсега на тежките му копита. Баща й се задържа на седлото с неочаквана упоритост. Вероятно замъгленият му мозък го беше пренесъл в някаква драма, която беше по-близо до действителността, отколкото предполагаше.
— Препускай, жребецо мой — извика тържествуващо той. — Напред, на бой! Ще разбием арабските езичници и ще върнем Свещения кръст в Йерусалим!
Фолио летеше като бяла светкавица. След минута изчезна от очите й. След още една минута земята се разтрепери от нов тропот на копита. Когато стигна до гората, Гарет спря коня си. Без да има време да размисли, Ровена се покатери на най-близкия бряст и с копнеж си пожела да имаше поне шлема на Марлис.
Тя се хвана за един тънък клон с изпотената си ръка и в този миг точно под нея се появи кошмарът в сребърно и черно. Тя присви очи и се хвърли върху него. Възползва се от устрема на падането, за да го събори от седлото. Уви крака около раменете му, когато двамата заедно паднаха от черния боен жребец — от сто стъпки височина, както й се стори. Когато се търкулнаха на земята, Ровена изрита коня и той побягна уплашено в посоката, от която беше дошъл.