Блейн коленичи пред нея.
— Всички знаем, че Гарет не е имал намерение да убие сър Борис. Аз познавам Гарет. Сигурен съм, че е искал да избяга, да се махне от Ардендон. Не разбирате ли, Ровена: ако Гарет излезе през портата, ще има мъртви! И нищо чудно той да е един от тях. — Той помилва бузата й, за да отнеме от остротата на думите си. — Позволете ми да го защитавам. Дори от самия него.
Ровена отпусна ръце. Нито един от тримата мъже не отговори на погледа й. Те вдигнаха предпазливо Гарет и го понесоха по слабо осветения коридор.
Леко прошумоляване с полите и трепереща усмивка бяха достатъчни да убедят сър Борис, че непременно трябва да види. Гарет. Младият рицар я проследи с поглед, когато влезе в помещението, изпълнен с възхищение към куража, с който понасяше тежките изпитания на съдбата. Може би трябваше да преосмисли отношението си към сър Гарет. Мъжът, който беше завоювал любовта на това прекрасно същество, не можеше да е толкова лош, колкото разправяха хората. Споменът за гневния й поглед, когато видя проснатата на пода фигура на любимия си, го преследваше неумолимо. Вече си представяше как не сър Гарет, а той е паднал в безсъзнание и главата му почива в скута на лейди Ровена. Сега послушно изчезна зад ъгъла, за да я остави спокойно да поговори със сър Гарет.
Най-доброто, което можа да предложи Ардендон за затвор, беше малка стая в края на един страничен коридор в кухненското крило. Това беше едно от малкото помещения в замъка, чиято врата имаше желязна заключалка — там се съхраняваха сол и скъпи подправки. В дебелата дъбова врата имаше прозорче с желязна решетка.
Ровена се надигна на пръсти и погледна между пръчките. В стаята гореше голяма свещ. Трябваше й доста време, докато очите й свикнат с полумрака, за да забележи мъжа, седнал на една бъчва.
— Гарет?
— Не можеш ли да почакаш до деня на екзекуцията ми, за да се порадваш на злощастната ми съдба? — Гарет размаха дългите си крака. Сиянието на свещта очертаваше линиите на лицето му и Ровена повярва, че е видяла трепването му. Той потърка тила си. — Проклетият хлапак едва не ме уби.
Ровена пъхна носле през решетката. Край стената бяха подредени сандъчета и кошници. Усети аромат на канела и джинджифил.
— Фолио се върна.
— И трупът на баща ти беше на гърба му?
— Боя се, че не. Конят се върна сам. Размахваше гордо глава и изглеждаше много възбуден. — Тя се опита да различи нещо по лицето му. — Лошо ли е тук?
— Не чак толкова. Още не съм намерил нито един череп на някого от предишните затворници, а Блейн още не ме е пратил в камерата за мъчения. Знам, че ти не одобряваш толкова меко отношение, но…
Ровена стисна до болка студеното желязо.
— Наистина ли ме смяташ за толкова отмъстителна?
Гарет стана и сложи пръсти върху решетката. Ръцете им се докоснаха. Горещината на кожата и беше единственото трайно нещо на този свят, излязъл от релсите. Той очакваше тя да отдръпне ръката си, но тя не се помръдна.
— Защо да не си отмъстителна? Миналата нощ се постарах да направя чест на лошата си слава, нали?
Ровена знаеше, че той не говори за убийството — значи не беше нужно да го утешава с лъжи.
— Ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Мисля, че ти го дължа.
— Когато майк… — Ровена не можа да произнесе думата. — Когато са намерили Илейн убита, ти не си направил опит да се защитиш. Защо? Сигурно е имало хора, които да ти повярват. Бащата на сър Блейн. Свещеникът…
Гарет сведе глава и челата им се докоснаха.
— Баща ми ме е възпитал винаги да съм най-добрият. Трябваше да бъда най-силният, най-умният и най-доблестният рицар, който Англия някога е виждала. Всичките ми мечти за чест и слава умряха с целувките на Илейн. През нощта, когато лежах до нея, баща ми е умрял, задавен от собствената си кръв. Чувствах се виновен в убийство, както твърдяха всички. Затова не се защитавах.
Ровена стисна бързо пръстите му и се отдръпна от решетката.
— Всичко ще бъде добре, Гарет.
Гарет се надигна.
— Естествено. Ще ме обесят и ти ще си свободна.
Тя поклати глава, погледна подозрително към края на коридора и зашепна с треперещ глас:
— Няма да те обесят. Когато докажа, че не си убил Илейн, всички ще разберат, че Мортимър сам е паднал от подвижния мост.
Гарет пребледня.
— Ти си полудяла!
Ровена се усмихна самоуверено.
— Не. Напълно съм с ума си.
Гарет вдигна глава. Най-сетне осъзна какво означаваха думите й и в студеното му сърце проникна топъл слънчев лъч.