— Искаш да кажеш, че не вярваш да съм убил Мортимър? Защо тогава ме остави да вярвам… Божичко, щях да…
— Какво? Да ме убиеш ли? Глупости! Ти не смееш дори да ме напляскаш по задника!
Гарет се опита да промуши ръце през решетките, но не успя. Пръстите му се раздвижиха заплашително.
— Не разчитай много на това. Ако те хвана, с удоволствие ще ти извия красивата шийка.
Ровена го заплаши с пръст.
— О, боже! Бях забравила колко си избухлив.
Той изръмжа разярено, раздруса железните пръчки, после се обърна рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад в тясната килия.
— Кой е, Ровена? Как мислиш, кой е убил Илейн?
— Не сега. По-късно ще имаме достатъчно време да обсъдим този въпрос.
Гарет се хвърли към вратата, усетил, че гласът й се отдалечава. Тя си отиде. Изчезна като призрак в тъмния коридор.
— Ровена! — изрева Гарет. — Искам да изляза оттук. Ти, малка глупачке! Не смей да се излагаш на опасност!
Гласът й стигна до него, мелодичен като песен.
— Никаква опасност, милорд. Само истината.
Шумът от стъпките й заглъхна. Гарет се хвърли към вратата и заудря с юмруци по дървото, докато кожата на кокалчетата му се ожули и, потече кръв. Проклятията му преминаха в гневен рев. Крещя, докато прегракна и гласът му се превърна в дрезгав шепот. Едва когато настана пълно мълчание, младият му пазач се осмели да повика сър Блейн. Боеше се, че пленникът му се е наранил смъртоносно.
24
Ровена прекоси устремно просторния двор. Дори калта под тънките подметки на обувките й не беше в състояние да я спре.
Облаците се бяха разсеяли и откриха толкова яркосиньо небе, че въпреки онова, което й предстоеше, Ровена крачеше леко и едва ли не безгрижно. Слънцето рисуваше златни и сребърни ивици по долната страна на облаците.
При новината за арестуването на Гарет тълпата, която се бе събрала пред портите на замъка, се разотиде доволно. Вратите на Ардендон отново се отвориха. Бреговете на езерото бяха яркозелени. По стръковете трева и пъпките искряха дъждовни капки като диаманти. Заслепена от толкова много светлина, Ровена се наведе и влезе в малкия параклис.
Навсякъде висяха паяжини и една от тях се закачи на лицето й. Тя я избърса бързо, боейки се, че отмъстителният й обитател ще падне на главата й. В каменния параклис все още цареше зимен студ. Очите на Ровена свикваха трудно с мрака, пронизан от отделни слънчеви лъчи, успели да проникнат през прашното прозорче високо над олтара. Ноздрите й потрепериха от миризмата на гнило и забрава.
До стените бяха струпани ниски махагонови пейки. Ровена едва успя да се пребори с неудържимото желание да се изсмее истерично, питайки се дали пък Блейн не ги беше струпал тук, за да освободи място за танци. Архангел Михаил, вдигнал високо пламтящия си меч, я гледаше намръщено. От сянката пред олтара се чу тихо ръмжене.
Шумът беше толкова ужасен, че Ровена се вцепени, фините косъмчета на тила й настръхнаха. Веднъж вече беше чула такъв шум: у дома, в Ревълууд. Един ден, точно когато излезе от реката, пред нея се изправи бесен язовец. От устата му капеше кървава пяна. Ровена се уплаши до смърт, но накрая милосърдието победи и тя сложи край на страданията му с ловния си нож. Сега прокле меката пола, в която беше облечена — защо нямаше джоб, в който можеше да пъхне ножа си?
Ръмженето се повтори, последвано от задавен стон.
— Дявол да го вземе! — изрева дрезгав глас.
Ровена изтри потните си ръце в полата и бавно се запъти към олтара.
— Гръм и мълния! — От пода скочи облечена в тъмно фигура. Тя потрепери и се сгърчи, напълни дробовете си с въздух и изстена измъчено. Ровена се скри зад една пейка. Оттам чу още едно грозно проклятие, последвано от шумно стържене.
Тя се надигна и се вгледа към олтара. В яркото петно от слънчева светлина, заобиколено от безброй златни прашинки във въздуха, стоеше грозното същество, което проклинаше господа и опустошаваше стария параклис. Съществото трепереше. Лицето му изобщо не се виждаше зад завесата от сплъстена тъмна коса. От него струеше миризма на гнило, по-силна дори от страха. Ровена пристъпи по-близо. Съществото хвърли олтарната кърпа на пода и започна да я тъпче. Ръка в тежка кожена ръкавица размаза дебелите паяжини по олтара.
Тънки пръсти като нокти на хищна птица посегнаха към златния кръст.
Ровена стъпи здраво на краката си и гласът й отекна звънък и ясен в сводестото помещение.
— Остави реликвата. Тя пази Ардендон от зли духове.
Марлис се обърна като ужилена, стиснала кръста в десницата си, с широко отворени очи, сякаш очакваше да види пред себе си самия господ-бог със светкавица в ръка, дошъл да я накаже за богохулствата. Упорито вирнатата брадичка не се отпусна.