— Така си мислиш ти — отбеляза язвително тя. Ровена направи още една крачка към нея.
— Ако си очаквала всемогъщия, боя се, че ще те разочаровам.
Марлис отпусна рамене. Ровена внимателно взе кръста от ръката й и го постави обратно в месинговата му поставка. Ръмженето, което я бе уплашило, бяха всъщност хълцанията на Марлис, толкова дълбоки и гърлени, сякаш сърцето й щеше да изскочи от гърдите.
Ровена посегна и помилва тръпнещото рамо на Марлис, боейки се, че тя ще се нахвърли върху нея като диво животно и ще й отхапе някой пръст. Марлис се вцепени под докосването й, но след миг отметна глава назад и Ровена можа да види под тъмните кичури зачервени от плач очи. Сега обаче те святкаха злобно и тя бе готова да избяга.
— Какво искаш, по дяволите? Да не си дошла да ми кажеш, че са го обесили?
Ровена пое дълбоко въздух.
— Никога не бих помислила, че ще се скриеш в параклиса.
Марлис изтупа праха от жакета си с кратки движения, които болезнено напомниха на Ровена за Гарет.
— А ти какво предпочиташ: да се нагиздя с бяла рокля и да плача на рамото на Блейн, докато брат ми виси на бесилката?
— Невъзможно. Ти нямаш бяла рокля. И не можеш да плачеш като дама.
— Защото нямам опит като теб. — Марлис се облегна небрежно на олтара и отново възвърна обичайната си дързост. — Какво искаш?
— Да помогна на Гарет.
Марлис изпухтя презрително.
— Вероятно ще помагаш на палача да го обеси. Без онова жалко представление снощи в залата хората нямаше да побеснеят така срещу Гарет. — За да покаже презрението си към Ровена, тя започна демонстративно да чисти калта под ноктите си.
Ровена несъзнателно изтри с два пръста праха от олтарната маса.
— Аз знам кой е убил Илейн.
Един мускул на шията на Марлис потръпна. Тя вдигна рамене.
— Ако вярваме на тълпата отвън, това се знае от всички.
Ровена я дари с предизвикателна усмивка.
— Но ние с теб знаем, че не са прави, нали? — Тя скръсти ръце зад гърба си и направи няколко крачки към вратата.
Тихият смях на Марлис я разтрепери.
— И кой, според теб, е утрепал старата вещица?
Ровена вдигна учудено едната си вежда.
— Защо я наричаш „стара вещица“? Гарет твърди, че си я обожавала.
— Гарет не знае нищо. — Ровена мълча, докато Марлис продължи сърдито: — Прекрасната дама ме викаше в покоите си само когато нямаше с кого другиго да си играе. Започваше да ми плете косата с дългите си пръсти, докато й омръзваше. Тогава ме отпращаше и започваше да си търси друго развлечение.
— Например Гарет?
— Например Гарет. — Марлис се усмихна злобно. — Но понякога не си отивах. Тя си мислеше, че съм излязла, но се лъжеше.
Ровена сведе глава.
— Скривалището в шкафа.
Марлис кимна тържествуващо.
— Наблюдавах я. Видях как тъчеше отровната си мрежа около Гарет, как го учеше на придворни маниери и танци. Отначало той се бранеше, като муха, заловена в лепкава паяжина. Но много бързо спря да се брани. Кой би могъл да устои на сладостта й? — Ровена затвори за миг очи. Не искаше да слуша историята за любовта между майка й и Гарет, но не беше в състояние да спре изповедта на Марлис. — Брат ми се оказа усърден ученик в изкуството на любовта. Учеше бързо и следваше всяко нейно указание. Но не е нужно да ти обяснявам тези неща, нали? — Марлис се обърна с гръб към Ровена. Опря се на олтарната маса и стисна ръце в юмруци, за да спре прилива на чувства.
Ровена отново пристъпи по-близо.
— Беше ли в шкафа в нощта, когато Илейн бе убита? Видя ли как Гарет влезе?
Марлис сви рамене и се изсмя горчиво.
— Всичко видях. Първо баща ти се вмъкна в спалнята през прозореца, а когато Гарет нахлу като разярен ангел на отмъщението, отново излетя, сякаш му бяха пораснали крила. Видях как Гарет вдигна меча си над Илейн, но в следващия миг го пусна в краката й. Видях как Илейн се хвърли на леглото, сякаш черното й сърце се бе пръснало…
Ровена я хвана здраво за лакътя.
— А после?
Марлис изтръгна ръката си. Погледът й падна върху следите в праха, които образуваха разкривените букви на името й, и тя ги изтри с гневно движение.
— Ти знаеш, нали? — попита тя. Ровена беше готова да се закълне, че в гласа й звънна нежност. — Аз бях последна. Аз я убих. После те измъкнах от окървавените й ръце и те отнесох на баща ти.
Марлис се обърна рязко и косата откри лицето й. Ровена потрепери — за втори път виждаше това невероятно красиво лице, което Марлис отчаяно се стремеше да скрие. Погледите им се срещнаха. Марлис се усмихна и по гърба на Ровена пробягаха тръпки на ужас. Въпреки това тя не се предаде.