— Трябва да му кажеш. Достатъчно е наказан. Миналата нощ и аз бях наказана за мълчанието си. Как смяташ, колко още можем да продължим така? Тогава си била само деветгодишна. Наранено малко момиче. Той ще ти прости.
Марлис изкриви устни.
— И ти си като проклетия Мортимър. Непрекъснато изкарваш старата история на бял свят, дълбаеш в старите рани, докато отново бликне кръв.
— Мортимър? — повтори глухо Ровена и отстъпи крачка назад.
— Ровена! — произнесе предупредително Марлис.
Още една крачка. Ровена се удари в една преобърната пейка, обърна се рязко и хукна да бяга. Ала още преди да е стигнала до вратата, Марлис падна върху нея и я затисна с цялата си тежест върху каменните плочи. Хвана плитката й и дръпна главата й назад с такава сила, че очите й се напълниха със сълзи.
— Горе главата, малката. Първият хленч ще ти бъде и последният.
Когато леденостуденото острие на ножа разкъса нежната кожа на гърлото й, Ровена се отпусна безсилно.
25
Марлис и Ровена вървяха под ръка през двора и разговаряха оживено.
— И как ще ме убиеш, Марлис? — попита през стиснати зъби Ровена, макар че устата й беше разтегната в усмивка. — Ще ме прободеш като Илейн или ще ме хвърлиш в дълбокия ров като бедния Мортимър?
Марлис махна весело на пазачите и двете минаха през главната порта. Острият връх на камата й се опираше в ребрата на Ровена, скрит под ръката й.
— Мортимър си получи заслуженото. Защо не се научи да сдържа неуморния си език?
Ровена хвърли изпълнен с надежда поглед към обора, но не видя нито великанската фигура на Големия Фреди, нито сребърно-русата грива на Малкия Фреди.
— Без кон няма да стигнеш далеч.
Тя изписка тихо, когато острието разкъса тънкия лен на роклята й и се заби в кожата й.
— Виждам, че ти и Мортимър имате много общо.
Стигнаха до подвижния мост. Ровена гледаше право пред себе си, за да не вижда мазно блещукащата вода в рова. Когато минаха моста и стъпиха във влажната трева, тя въздъхна облекчено. Ала облекчението й не трая дълго. Марлис ускори темпото надолу по склона и Ровена разбра, че всичките й надежди са останали в замъка зад нея. При всяка от крачките на Марлис острието на камата я пробождаше под мишницата.
Червени и жълти палатки бяха разпръснати по поляната. Марлис поздрави безгрижно група пажове и поведе Ровена към каменния мост. След дъжда езерото изглеждаше по-голямо и светеше под милващите го лъчи на следобедното слънце. Ровена отново изплака от болка, когато острието одраска нежната й кожа.
— Велики боже! — избухна тя, неспособна да се владее повече. — Защо не ме убиеш веднага? Трябва ли да ме мъчиш?
Марлис се огледа дали някой не ги вижда и гневно отблъсна Ровена от себе си. Ровена се подхлъзна на тревата, размаха ръце и падна на дупето си. От мястото, където седеше, се виждаха само безкрайни ливади и меки възвишения. Зад рамото на Марлис стърчеше висока кула. Марлис пъхна камата си в ножницата. Слезе, препъвайки се, по хълма, вдигна Ровена на крака и я блъсна към поляната. Беше силна като мъж, ръцете й бяха жилести и целите в мазоли.
Ровена се обърна и я погледна втренчено. Марлис извади от жакета си въже. Гневът на Ровена отлетя в миг. Примирението заплаши да я надвие.
— Вие, хората от Карлеон, сте винаги готови за всичко, нали? — отбеляза жлъчно тя.
Докато Марлис връзваше ръцете й, Ровена не се помръдна. Само когато погледна Марлис, видя, че на горната й устна бяха избили капчици пот. Прекосиха поляната колкото можеше по-бързо. Ровена крачеше, препъвайки се, след Марлис, вързана с въже за нея. Когато прекосиха един ров, Марлис дръпна с все сила въжето, което беше навила на ръката си. Ровена политна напред, но успя да запази равновесие и посрещна спокойно подигравателния поглед, който мъчителката й хвърли през рамо. Въжето жулеше китките й, но гневът й нарастваше с всяка крачка.
— Защо, Марлис? Какво смяташ, че ще постигнеш с това?
— Гарет не бива да узнае — отговори Марлис, без да се обръща. — Никога няма да ми прости, като разбере, че през всичките тези години е трябвало да носи моята вина.
— Да не мислиш, че ще ти прости, ако убиеш жената, която обича?
Марлис се обърна като ужилена, замахна и й удари силна плесница. След малко вдигна ръка да избърше челото си и Ровена ясно видя треперенето й.
След това Ровена дълго мълча. Извървяха много мили, без да разменят нито дума. Марлис вървеше напред, Ровена я следваше, докато краката й натежаха като олово. Загуби едната си обувка в калта на рекичката, но в никакъв случай нямаше да помоли Марлис да я потърси. Няколко мили вървя с една обувка, после захвърли и другата. Някога стъпалата й бяха дебели като кожа, но след месеците спокоен живот в Карлеон сега усещаше всяко камъче, всеки трън. Марлис също бе свела глава, раменете й висяха — и тя беше изтощена не по-малко от Ровена. Със злоба, от която сама се уплаши, Ровена й пожела да падне и да се удари. Представи си как тогава ще се втурне към нея, ще я пребие от бой и накрая ще я удуши със собственото й въже.