Когато Гарет преметна крак над гърба на жребеца, Малкият Фреди се вкопчи още по-здраво в парапета на бойницата. Беше му невъзможно да каже къде свършва синкаво-черната козина на жребеца и започва жакетът на рицаря. Гарет подкара коня в лек тръс, слезе към главната порта, мина покрай езерото, но не пое по пътя, който водеше към Карлеон, а в обратната посока.
Когато ездачът стигна първия завой на пътя, Малкият Фреди затаи дъх. Конят забави ход и Гарет се обърна. Дори от разстоянието, което ги разделяше, Фреди усети как Гарет спря очи точно върху сребърно-русата му коса горе на кулата. Рицарят вдигна за поздрав ръката си в кожена ръкавица.
Малкият Фреди замаха с две ръце, издаде се над парапета и за малко да загуби равновесие. Гарет отпусна ръка и отново обърна коня си. До слуха на малкия Фреди достигна звън на камбанки. Жребецът препусна в галоп, пренесе ездача си през завоя и двамата изчезнаха от полезрението на момчето. На следващия завой се появиха отново — самотно черно петно на фона на безкрайната виеща се кафява линия. Малкият Фреди продължи да маха, докато не усети на раменете си лекия натиск на сър Блейн. Изтри сърдито сълзите, които бяха намокрили бузите му, и избърса носа си с ръкав.
— Как ще й кажа, че той няма да се върне?
Блейн притисна раменете му.
— Разбира се, че ще се върне, момче. Не се притеснявай. Разбира се, че ще се върне.
Казвайки това, Блейн не беше сигурен дали искаше да убеди момчето, или и себе си.
29
Силните пориви на вятъра и непреставащият дъжд късаха листата от клоните. Те танцуваха и се въртяха в кръг, шумоляха и сякаш се шегуваха с Гарет, който стоеше и ги гледаше. Студеният, влажен дъх на есента духаше в тила му. По брадата му бяха нависнали дъждовни капки. Той се уви в наметката си и се опита да си представи топлата камина у дома и сбръчканото лице на Дунла, разтегнато в усмивка. Дългите самотни месеци далече от Карлеон, когато се сражаваше редом с Едуард срещу шотландците, размиха този светъл образ и го смесиха с други картини: ослепително бели зъби под разбъркана черна коса, пшеничено-руси къдрици, тежки и влажни от банята, блестящи в сиянието на огъня… окървавено копие на земята. Конят му стъпи в една къртичина и Гарет прехапа устни, благодарен на пречистващата болка. Спомените бяха опасни. По-добре да не потъва в тях.
Мокри листа падаха по гърба му. Погледна нагоре и видя, че между черното гнездо на почти голите клони сивото небе бързо потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта. Нямаше го червеният летен залез, който отбелязваше края на деня. От сутринта валеше, над земята бяха надвиснали сиви облаци.
Прастари дървета обграждаха широкия път, масивни, знаещи. Неподвижни очи го наблюдаваха от дупки в кората, обрасли с мъх. Винаги ли бяха изглеждали толкова заплашителни? Гарет усещаше тежестта им върху сърцето си и дишаше все по-трудно. Между стъблата се издигаха изпарения, костеливи пръсти мамеха непредпазливия пътник. Рицарят потрепери и прокле фантазията си. Смушка коня, за да ускори ход. Сега имаше нужда от буен огън и кана топъл ейл. Още един завой, и щеше да си бъде вкъщи.
Дървото над него изведнъж експлодира и по гърба му се посипаха мокри листа. Нещо, приличащо на огромен прилеп, нададе гръмогласен вик и падна върху него от ниския клон. Почти не му остана време да вдигне ръка, за да се защити, когато горското същество се удари в него. Задавеният му вик заглъхна в лудешките крясъци на зверчето, когато двамата паднаха от седлото сред мокрите листа. Гарет удари главата си в един стърчащ клон. Ушите му забучаха. Внезапно точно пред лицето му се появиха две прекрасни заоблени хълмчета.
— Предай се — изръмжа съществото и вдигна заплашително тоягата си.
Гарет примигна. Прекрасните женски гърди изчезнаха. Прилепът носеше черен шлем с дупка на мястото, където трябваше да има плочка за носа.
Гарет поклати глава и юмруците му бавно се отвориха. Вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Ха! — прозвуча тържествуващ вик.
Главата се сведе и две ръце, скрити под стари кожени ръкавици, уловиха стария шлем.
В главата на Гарет отново зазвъняха камбани — луд звън, който би заглушил и камбаните на катедрала.
Шлемът се търкулна в листата и Гарет бе почти задушен от гъста руса грива, която се разпиля по лицето му. Ровена се отдели от него и се засмя триумфално. Очите й блестяха.
— Лесно ви победих, милорд.
— Винаги съм се предавал лесно, когато е ставало въпрос за теб. — Гарет посегна към нея. Пръстите му се сключиха около китките й и разтъркаха силно меката кожа, сякаш искаха да се убедят, че тя е от плът и кръв, не е само мъчително видение, изскочило от уморения му мозък.