— Моят мъж — пошепна тя. — Маят сладък малък мъж. Да знаеш на колко много неща мога да те науча…
Когато тя привлече главата му към кадифената си гръд, той затвори очи. Ала когато сгуши лице в меката пълнота, не видя мрак, а укорния израз в две кръгли очи с цвета на пролетно небе.
ПЪРВА ЧАСТ
1
Англия, 1298 година
Нослето на зайчето трепереше само на няколко стъпки пред нейното. Ако някой се окажеше толкова близо до Ровена, колкото тя беше до зайчето в този момент, със сигурност щеше да заяви, че и нейното носле, обсипано с лунички, трепери. Тя лежеше в сладко ухаещата трева на мочурището, опряла брадичка на скръстените си ръце. Внезапно широкото кепе се смъкна над сините й очи, лекото движение стресна заека и той избяга. Ровена изруга тихо и се изправи, намествайки кепето си. После се зае да почиства бодлите от наметката си. Часове наред беше лежала във високата трева, опитвайки се да спечели доверието на животинчето, което вече подскачаше весело в розовото утро, без да иска и да знае за къркорещия й стомах.
Тя размаха заплашително юмрук, после разкаяно се засмя. Дългият нож, който стискаше в десницата си, бе станал ненужен и тя го прибра в калъфа му на колана. После се запъти обратно към Ревълууд, където я чакаха осем гладни гърла. Явно братята й щяха да останат гладни и днес.
Като единствена дъщеря на семейство със седем сина, един братовчед и баща, който непрекъснато блестеше с отсъствието си, Ровена с много търпение и оригинални хрумвания бе успяла да убеди близките си, че изобщо не се притеснява от паяжините, които лека-полека завладяваха жалките остатъци от Ревълууд. Още в ранна детска възраст тя бе разбрала, че единственият й шанс да избяга от очакващия я живот на непосилен робски труд е да стане превъзходна готвачка или умел ловец. Тя стана и двете. Посвети се с въодушевление на новите си задачи и предостави на братята си да работят на полето и да се грижат за замъка. Това й осигури така желаното свободно време да броди из блатата и горите, които заобикаляха бащиния й имот.
Ровена разпери ръце и заподскача от камък на камък, за да прекоси плитката рекичка. Пак не бе убила нищо. Малкият Фреди сигурно вече беше приготвил шиша за печеното, а тя не носеше дори една птичка. Най-малкият й брат спаси застрашеното от гладна смърт семейство от перспективата да се хранят единствено с червено зеле още с първите си несигурни крачки, когато отиде до прашния котел на печката. Естествено веднага падна в котела и пронизителните му викове огласиха залата, докато големият Фреди, първородният син на семейството, не дойде да го извади.
Мъртвопиян след раждането на най-малкия си син и смъртта на майката, баща им бе дал на пищящото новородено името Фредерик, както беше кръстил и най-големия си син. През следващите години той често твърдеше, гордо изпъчил гърди, че в чест на най-големия си син бил кръстил бебето Родерик. Баща им много се гордееше с първия плод на слабините си. При всяка нова грешка Ровена сърдито го смушкваше в ребрата и шепнеше в ухото му, че брат им се казва Фредерик, но таткото само вдигаше рамене и отново посягаше към чашата с вино.
Под стъпките на Ровена шумолеше суха трева. Меката светлина на лятната вечер забулваше местността в лавандулова мъгла — спомен за безкрайните часове, през които беше тичала по ливадите. Как свиркаше на чучулигите и дебнеше плахите сърни в гората… връщането й вкъщи с празни ръце щеше да издаде на братята й с какво се бе занимавала цял ден, освен това означаваше, че днес отново щяха да ядат само варено цвекло.
Вирнала решително брадичка, тя извади ножа от колана си и закрачи към гората. В този миг пронизителните звуци на тромпет огласиха тишината и тя се стресна.
Татко! Баща й се бе върнал! Ровена се обърна рязко и хукна към рушащия се замък, който наричаше свой дом, за да види чаровния скитник, когото наричаше свой баща.
Бяха минали цели осем месеца, откакто той бе тръгнал да търси щастието си по широкия свят, без да се сбогува с децата си. Някога, в далечното минало, се връщаше от „пътешествията“ си с пълна кесия златни монети и ги изсипваше върху момчетата като предвестник на по-щастливи времена. Ровена се смееше и събираше монетите от пода, макар да знаеше, че много скоро ще се наложи да ги даде за следващото пътуване на баща си. Нерядко обаче той се връщаше с празни ръце, оплакваше се, че главата му бучи непоносимо, и риташе кучетата, налягали пред камината. Ала никога не вдигаше ръка срещу децата си, защото дори Ровена беше по-висока от него с десетина сантиметра.