— И това ли спечели или трябваше да го вземеш за наказание, че си изгубил?
Гарет също възседна жребеца си.
— Животното е свидетелство за странното чувство за хумор на Блейн. Трябва да яздим бавно, за да не го изтощим до смърт. — Пренебрежителният му поглед сякаш включи и Ровена.
— Жалко, че не си го направил досега. — Марлис подкара коня си с лек натиск на бедрата.
В сърцето на Ровена пламна съчувствие към бедната кранта. Тя я помилва по главата, възседна я и последва брата и сестрата в непрогледния мрак.
Когато пристигнаха в Карлеон, започна да вали. Капките падаха от небето като камъчета и удряха немилостиво. Ровена забеляза бегло тесен подвижен мост, сенчест двор и високи черни кули. Гарет сложи силните си ръце на кръста й, вдигна я от гърба на коня и я въведе през отворената врата във вътрешността на замъка.
Задъхана и мокра до кости, тя се озова в черен мрак. Вдигна глава, но не различи нито таван, нито покрив, които биха означавали край на мрака над нея. Едва когато дишането й се успокои, забеляза, че е толкова тъмно, защото на всяка стена светеха само мънички точки. Восъчни свещи. Восъчни свещи в зала, която дори факлите не можеха да осветят както трябва. Когато Гарет се отдалечи, тя изведнъж затрепери от студ в мокрите си дрехи.
Шумно звънтене и скърцане, подплатено с проклятия, възвести влизането на Марлис.
— Дунла! — изкрещя тя и влезе навътре в помещението. Блесна светлина и се задвижи към тях. Ровена беше готова да повярва, че някоя свещ е паднала от стената, но като се вгледа по-внимателно, видя сбръчкана старица, която излезе от коридора в другия край на залата. Държеше в ръка факла и почти я влачеше по пода. В мътната светлина Ровена видя, че каменният под на залата не беше посипан с трева, а покрит с ориенталски килими. Скъпоценни ориенталски килими. Цяло море от лукс…
Жената се заклатушка право към Ровена. Спря пред нея, дари я с беззъба усмивка и вдигна един изкривен от артрита пръст. Ровена се наведе към лицето й. Жената излъчваше миризма на чай от салвия. Тя приближи устата си към ухото на Ровена и извика с все сила:
— Добре дошла!
Ровена отскочи назад и се удари болезнено в близкия стол. Гарет почти коленичи, за да целуне старицата по сбръчканата буза. Тя го прие със сияещо лице.
— Дунла е почти глуха — обясни той — и смята, че ние също сме глухи.
— И това не е далеч от истината, защото ни крещи от най-ранните ни детски години.
Гласът на Марлис събуди ехото във високото помещение. Някъде над главите им явно имаше таван. Ровена бързо се отдръпна назад, когато Дунла се обърна рязко и за малко не подпали панталона й с факлата си.
Гарет успя да улови старицата за крайчето на шала, но също трябваше да се спаси със скок от опасната зона. Ровена се закиска, но веднага спря, когато рицарят я посочи с пръст.
Тя наклони глава и проследи с нарастващо учудване как Гарет задвижи ръцете си, сякаш изпълняваше някакъв странен танц. Дунла се полюляваше и факлата в ръката й хвърляше странни сенки по лицето на господаря й. Някъде в мрака Марлис дишаше шумно. Накрая Дунла направи нещо като реверанс и бутна Гарет настрана. Той хвърли неразгадаем поглед към Ровена и прекоси мрачната зала, без да спре никъде и без да вдига шум.
Ровена се загледа след него, докато усети, че някой я дърпа за панталона. Дунла се запъти към коридора в дъното на залата, като я теглеше за панталона, без да я е грижа, че остатъкът от момичето не я следваше.
— Какво иска тя? — пошепна Ровена. — Какво й каза той?
Гласът на Марлис прозвуча от мрака.
— Нареди й да ти даде да ядеш, а после да те отведе в стаята му.
Старицата неумолимо я теглеше към коридора и износеният й панталон всеки момент щеше да се скъса. Кънтящ смях подчерта последните думи на Марлис.
— Каза й още, че непременно трябва да се изкъпеш.
Ровена последва неохотно старицата. На излизане хвърли поглед назад, но видя само блестящи бели зъби, оголени сякаш в гладна усмивка. В главата й отново отекна ревът на вълка от гората.
4
Даже таблата със студено агнешко печено, толкова прясно, че мазнината се събираше на капки върху кожицата, не беше в състояние да повдигне духа на Ровена. Думата, с която Марлис я бе нарекла в гората, събуждаше в сърцето й неприятно ехо, което се засилваше с всяка минута, в която Гарет не възразяваше на сестра си. Сцената отново и отново се разиграваше във въображението й, всеки път с друг край.