Ровена го погледна объркано. Нямаше други интереси, освен да слага ядене на масата. Гарет й показа парче лен, избродирано с танцуващи фазани.
— Рагу от фазан — отговори най-сетне тя. — Много се интересувам от рагу от фазан.
Гарет пусна парчето лен в раклата, сви вежди и се извърна настрана.
— Веднъж ми каза, че Ъруин обичал да ви разказва истории. Харесваш ли песните на трубадурите?
Ровена вдигна рамене. Обичаше истории за чудовища и герои, но не знаеше дали трябва да му го каже. Гарет изпухтя сърдито.
— Харесваш ли изобщо нещо, което не се яде?
Марлис промърмори нещо неразбрано, но брат й отново я погледна предупредително и тя не посмя да се обади. Гарет извади от раклата един пергамент, гъше перо и рог от крава.
— Ето с какво можеш да ми бъдеш полезна, сестричке. Ще научиш Ровена да пише.
Марлис се изкиска злобно.
— Мразя да пиша. Мразя и да се грижа за твоите уличници. Като си решил да водиш в леглото си необразовани селянки, защо не намериш някой свещеник да се грижи за възпитанието им? Мисля, че тя знае всичко необходимо, за да ти доставя радост в леглото — това е, което искаш от нея, нали? Според мен някои неща се учат от само себе си. Щом знае да лежи по гръб и да си отваря краката, значи трябва да знае и…
— Ровена не е селско момиче, а благородна госпожица. Тя е дъщеря на барон — прекъсна я рязко Гарет, взрян в лицето на Ровена, което стана бяло като платно, после порозовя и накрая стана виолетово. — Тя не е виновна, че са занемарили образованието й.
Марлис скръсти ръце под гърдите си.
— Заповядай на селския свещеник да дойде и да я учи. Стига е мързелувал.
— Знаеш, че това е невъзможно. — Гарет застана зад сестра си, наведе се и докосна с устни мястото, където трябваше да се намира ухото й. Тихите му думи отекнаха в стаята високо и ясно. — Предлагам да изпълниш желанието ми. В противен случай следващия път, когато ме нападнеш, ще се направя на разсеян, ще забравя, че си любимата ми малка сестра, и ще те пронижа с меча си.
Ровена с учудване видя как ръцете на Марлис затрепериха. Гарет препаса сребърния си колан и закопча тежката тока. Засвири весела мелодия и се запъти към вратата.
— Ако си въобразяваш, че брат ми е добър — изфуча разярено Марлис, обърната към Ровена, — значи се лъжеш. Накрая ще те убие с добротата си.
Гарет застана в рамката на вратата и изпълни отвора с раменете си. Понечи да каже нещо, но се отказа и излезе, сподирен от тихия смях на Марлис.
Ровена се приближи до момичето и се опита да разбере какво криеше под косата си: може би сцепена устна или затворено око?
Марлис изкриви глава и косата падна като завеса върху гневното й лице.
— Я по-добре иди да закусиш — заповяда тя, — иначе Дунла ще хвърли овесената ти каша на свинете.
Споменът за ръмжащите кучета, които жадно поглъщаха остатъците от празничната вечеря в Ардендон, уплаши Ровена и тя се запъти бързо към вратата, забравила загадката около лицето на Марлис. На вратата се обърна, но Марлис изпревари въпроса й.
— Наляво, надясно, надолу, на север, наляво и на изток. И внимавай да не се заблудиш. Още не сме намерили костите на нещастната глупачка, която се обърка в замъка.
Очите на Ровена се разшириха от страх. Тя излезе в коридора и се обърна надясно, сподирена от гневния смях на Марлис.
Ровена не знаеше колко време е минало, откакто блуждаеше в лабиринта на замъка. Не спираше нито за миг, вървеше ли, вървеше, задъхана, уморена, ала не смееше да седне и да си почине, защото я беше страх, че след месеци ще намерят в някой ъгъл само жалката купчинка кости, останала от нея. Мина два пъти покрай стаята на Гарет, докато най-сетне намери стълбата, която се виеше надолу, към сърцето на замъка.
Впечатлението от последната нощ за високи сводове и големи помещения се потвърди от слънчевите лъчи, които падаха през тесните бойници в стените. Рицарската зала на Карлеон се намираше под четириъгълна кула, три пъти по-голяма от целия Ревълууд. На върха на кулата се вееше знаме с фамилния герб, а могъщите дъбови греди бяха толкова дебели, че Ровена не можа да си представи от какви дървета са били отсечени. Между гредите се стрелкаха лястовици. В сравнение с тази залата на Ардендон изглеждаше като жалка селска колиба, а Ревълууд — като колиба за свине или кучета. През отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Навсякъде се виждаха резбовани столове и маси, сякаш разхвърляни безредно.
Ровена мина внимателно между масите и столовете. Не се удари, но пък кракът й се залови в ресните на един ориенталски килим. Когато най-сетне влезе в кухнята, Марлис тъкмо дояждаше последната овесена каша.