Ровена тръгна след него по тясната пътека, по която беше дошла, неспособна да крие радостта си от прекрасния есенен ден.
— А господарят на замъка… милостив ли е?
— Напротив, напротив! — извика Гарет. — Чувал съм, че е ужасен, вълк в човешки образ. Предпочитал да пече грабещите рицари на бавен огън, вместо да ги беси.
— Ами ако хване някоя грабеща рицарка?
Гласът на Гарет се понижи до дрезгаво ръмжене.
— Мисля, че просто ще я погълне.
— О, точно така каза Марлис… — Ровена се обърна към него и видя как той виновно вдигна поглед от крака й към лицето. Напълно бе забравила, че полата й все още беше вдигната и вързана на талията. Бузите й пламнаха. Трябваше да отвърже полата си незабелязано и да се моли сър Гарет да не я види.
— Стой мирно. — Той сложи ръка върху нейната и тя спря. Гарет се отпусна на едно коляно пред нея и сръчно развърза възела. — Крайно време е да заприличаш отново на добродетелна дама.
Ако откритата му усмивка беше опит да я успокои, той постигна точно обратното. Мускулите й се стегнаха, защото пръстите му случайно закачиха корема й. На бузите й затанцуваха пламъци. Тя погледна сведената му глава и откри два бели косъма в тъмните къдрици.
— На колко сте години? — попита тихо тя.
— А ти как мислиш, на колко съм? — Той се отдръпна и вдигна глава да я погледне.
— Според мен сте по-голям от големия Фреди.
Гарет се ухили и от външната страна на очите му се образуваха ветрила от ситни бръчици.
— А на колко години е големият Фреди?
Ровена се замисли дълбоко и веждите й се събраха над носа. Гарет остана търпеливо в краката й, докато тя броеше на пръсти. Накрая отговори:
— Той е по-стар от всички нас. Колко стар ви прави това?
Гарет най-сетне развърза възела и приглади полите й.
— Боя се, че ме прави прекалено стар. Трийсет и три годишен.
Ровена се засмя и продължи напред. Гарет сложи ръка под брадичката си и я проследи с поглед. През короната на един стар дъб проникваха слънчеви лъчи и превръщаха косите й в поток течно злато. Тя подскачаше като момиченце, по едно време протегна ръка и нежно помилва грапавата кора на един орех. Смачка между пръстите си един сух лист, после изведнъж се обърна към него и приглади полите си в пристъп на момински свян. Хладният бриз му донесе въпроса й.
— А много ли са тридесет и три години, сър Гарет?
Рицарят бързо сведе очи, защото те искаше тя да види изражението им.
— Понякога са твърде много, Ровена.
Тя го изчака да стане и продължи напред с танцуващи стъпки. Гарет я следваше и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които топлеха главата му и гонеха сенките на миналото.
През следващите дни, когато уроците по писане и турнирните битки се прекратиха, Гарет и Марлис престанаха да търсят компанията на Ровена и тя бе осъдена на безделие. Въпреки първоначалното си въодушевление, скоро й стана скучно. Един ден излезе сама на разходка в гората и се върна след няколко часа, цялата опръскана с кал и с щастлива усмивка на лицето. Със смутено изражение сложи на кухненската маса едър заек, вече одран и почистен. Дунла я погледна, но не каза нищо. На вечеря Гарет смаяно вдигна вежди, когато му поднесоха пресен дивеч, макар че не беше ходил на лов, и заяви, че горите му били пълни с бракониери. Дунла се усмихна, кимна и се направи, че е не само глуха, но и сляпа, докато момичетата, които прислужваха на масата, се закискаха развеселено. Ровена свикна да върви след Гридмор, който беше или твърде сляп, или твърде учтив, за да й се скара.
Тя не знаеше почти нищо за живота на изисканите хора. Баща й бе разпилял наследството на майка й доста преди нейното раждане. Въпреки това не можеше да не почувства неестествената изолация на Карлеон. Дворът трябваше да е пълен с рицари и пажове, със слуги, които се грижеха да удовлетворят потребностите на господарите. Вместо това Гарет се обличаше сам, въоръжаваше се сам и се задоволяваше с десетина слуги, макар че замъкът можеше да подслони стотици.
Когато самотата й стана непоносима, тя започна все по-често да мисли за Ревълууд. Една вечер седна пред огъня в стаята на Гарет, вдигна колене към лицето си и ги обгърна с ръце, готова да заплаче. Малкият Фреди със сигурност щеше да хареса горещия бадемов пудинг, който Дунла им беше поднесла за десерт. Само една малка част от яденето, което остана след вечерята им, щеше да й стигне да храни братчето си цяла седмица. Очите й се напълниха с гневни сълзи. В Карлеон тя беше само едно допълнително гладно гърло, което трябваше да получи храна. При толкова малко внимание от страна на обитателите му можеше спокойно да избяга. Сигурно нямаше да я потърсят дни наред.