Тя вдигна глава и изобщо не се опита да скрие бунтовните искри в сините си очи. Сър Гарет стоеше на прага, небрежно облегнал масивната си фигура на рамката на вратата. Огледа я хладно и остави у нея чувството, че може да чете мислите й. Току-що се беше върнал от полето. Носеше безупречно чистия жакет на рамо и беше само по риза и панталон, покрит със слама, изпотен като селянин. От цялото му същество се излъчваше приятно изтощение след дълъг ден на усилен труд. Очите му искряха в сиянието на огъня. Ровена сведе глава и се опита да приведе образа на рицаря, заплашил да изтреби цялото й семейство, в съзвучие с образа на мъжа, който миналата нощ й подхвърляше натопени в мед стафиди и се смееше весело, когато тя ги ловеше с устата си. Сигурно беше за него само едно домашно кученце, и то, ако се вярваше на Марлис, не особено умно.
Искаше да скочи, да го раздруса, да потърси отговор на въпросите, които не се осмеляваше да зададе, да смъкне маската, зад която се криеше истинската му същност.
Ала нещо й подсказваше, че отговорите щяха да бъдат по-страшни от въпросите, че истинският мъж щеше да бъде по-опасен от маската. Тя се изправи и мина безмълвно покрай него, като отговори на поздрава му със сковано кимване. Беше обещала на баща си да остане в Карлеон една година и щеше да удържи на думата си. Тъмните очи на Гарет се впиха в гърба й, докато слизаше с лека стъпка по извитата стълба.
С напредването на есента дните захладняха. Всеки час водеше Ровена към падането на нощта и тя имаше чувството, че прекарва все повече време в своята постеля от кожи до леглото на Гарет. Сега знаеше, че кожите не са били захвърлени небрежно там, а специално подредени, за да й предложат удобна постеля през първата нощ. Напразно чакаше рицарят да й предложи да се пренесе в стаята на Марлис или да нощува долу в залата. Случилото се първата нощ не се повтори повече. Когато Гарет си лягаше, тя вече спеше дълбоко и спокойно. Понякога той въобще не идваше. Веднъж мина цяла седмица, без да го види в Карлеон — или поне в спалнята му.
Едно нощ Ровена се събуди от дълбок сън. Сърцето й преливаше от безименен копнеж. Зарови лице в меките кожи, но не намери утехата, която търсеше.
Захвърли кожите и отиде боса до прозореца. Капакът се отвори и в стаята нахлу бледата светлина на луната. Вятърът беше студен и тя потрепери. Много скоро този вятър щеше да завее и в Ревълууд и братята й пак щяха да мръзнат. Сребърният диск на луната придаваше на настлания с плочи двор цвета на косата на малкия Фреди. Тя въздъхна и опря буза на рамката на прозореца.
Гласът на Гарет прозвуча от мрака топъл и нежен като милувка.
— Тъжна ли си, Ровена?
Девойката вдигна глава.
— Не знаех, че сте тук, милорд.
— Защо въздъхна? На топло си, не гладуваш, не си принудена да работиш от зори до мрак.
— Да, но го няма Ъруин да ми разказва истории, нито малкия Фреди да сплита косите ми. — Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото беше възнамерявала. Гарет сигурно щеше да я нарече неблагодарница, но тази нощ й беше все едно.
Рицарят се надигна от леглото и навлече панталона си. Ровена обърна глава към нощта зад прозореца. Той протегна ръка към гребена, който чакаше на масичката, но изведнъж спря. Втренчи поглед в ръцете си, покрити с мазоли, в белезите по пръстите. Внезапно се почувства груб и непохватен — недостоен да среши златната й коса. Но въпреки това зарови ръце в копринения водопад, грабна гребена и внимателно започна да реши тънките кичури.
— През последните две седмици отслабна и побледня. Да не би да копнееш за годеника си? — Шеговитият тон трябваше да прикрие дрезгавия му глас. Той посегна и сложи ръка на бузата й. Фината кожа беше влажна.
Гарет се разтрепери. Преди да е успял да се сдържи, сложи ръце на кръста на Ровена и я привлече към себе си.
Тя стоеше в прегръдката му и не смееше да диша. Хладният вятър, който проникваше в стаята, изчезна, прогонен от горещината на тялото му в гърба й. Той сведе глава и устните му помилваха тила й.
— Не бива да си самотна, Ровена — пошепна той.
Тя се притисна до него, остави се на топлината му. Устните му се плъзнаха към ухото й. Тя потрепери, възприе ласките му като изкусително предложение.
„Виж само как я замайва с очарованието си.“
Думите дойдоха от нищото — коварен, обвинителен шепот. Ровена се взря в ръцете на кръста си, фините тъмни косъмчета, които ги покриваха, бяха в ярък контраст с бялата й риза.
В гърлото й заседна горчива буца. Споменът я скова. Тя не беше лейди Алис, за да прекарва по една нощ с всеки благородник, който я поиска.