— Отивам в селото. Трябва да назначим повече прислужници. Щом пристигат неканени гости, нека да ги посрещнем с целия подобаващ разкош. Познавам добре Блейн и знам, че той се надява зимните студове да го затворят тук и да го принудят да се радва на гостоприемството ни, докато пътищата отново станат проходими.
— Не само ще яде и ще пие, но и ще обръща специално внимание на прислужничките ни — допълни Марлис и замисленият й поглед спря върху Ровена.
Само след минута Ровена, опряла на ръка брадичката си и напълно забравила пристигането на сър Блейн, следеше от прозореца как Гарет възседна жребеца си с интересно име Фолио. Животното танцуваше неспокойно по калдъръма, докато господарят му вдигна ръка към шлема си и махна на дамите на прозореца. После изпъна рамене и насочи коня към портата на замъка.
— Ти изобщо не го мразиш толкова силно, колкото ти се иска, нали?
При тихия въпрос на Марлис Ровена се обърна стреснато. Марлис отмахна къдриците от устата си. Появи се невероятно сладка усмивка. Тя подаде ръка на Ровена.
— Ела с мен, скъпа. Щом Гарет не ми разрешава да устроя на Блейн една малка засада, ще имам достатъчно време да ти намеря подходящи дрехи за довечера. Ако слезеш долу с този стар парцал, никой няма да те забележи между разкошно облечените дами. А ти не искаш това, нали?
Ровена улови колебливо подадената ръка. Неочакваната приветливост на Марлис беше повече от изненадваща.
При отварянето на вратата тежките железни панти изскърцаха тревожно. Ровена стисна по-здраво ръката на Марлис и се надигна на пръсти, за да погледне над рамото й. Марлис влезе колебливо в сенчестото помещение. Обичайните й енергични стъпки сега бяха почти тромави.
Следобедното слънце огряваше кадифените завеси пред прозорците и потапяше стаята с увити в платно мебели в приглушена синя светлина. Миришеше на розмарин и на гнило и Ровена усети как миризмата раздразни сетивата й. Марлис пусна ръката й и тя веднага затисна носа си, за да не кихне.
— Всичко си е, както някога — пошепна Марлис. Огромни паяжини висяха като сиви и бели дантели по канделабрите. Легло с балдахин, по-голямо дори от леглото на Гарет, стоеше в средата на помещението, закрито с бял лен. Ровена беше готова да повярва, че безформената буца под покривката ще се раздвижи и ще се понесе към тях.
Марлис разтърси глава, сякаш за да проясни ума си, и се запъти към дъбовия гардероб в ъгъла.
— Мисля, че тук ще намерим рокля за теб.
Деловият й тон беше утешителен, но и напълно лишен от респект. Ровена потръпна, когато вратата на гардероба се удари в стената. Докато Марлис почти се напъха вътре в търсене на нещо подходящо, тя отиде до леглото. Протегна колебливо ръка и мушна с един пръст буцата под лененото платно. Сламеният матрак се размърда и зашумоля и тя бързо отдръпна ръката си.
— Мишки — обясни Марлис, без да се обърне. — Не е чудно, защото котките не влизат тук. Внимавай да не те ухапе някой едър плъх.
Ровена се огледа любопитно, учудена от големината на стаята. Отпусна се предпазливо в един ъгъл на леглото и опипа с пръстите на краката си голямото тъмно петно на каменната плоча.
Под леглото се чуваше шумолене и стържене на нокти по дървото. Ровена бързо вдигна крака и ги подви под тялото си. Марлис не й обръщаше внимание. Вече беше изцяло скрита в гардероба, виждаха се само токовете на обувките й. Гласът й прозвуча глухо:
— Някога, когато бях малка, обичах да се крия в този шкаф. Заема цялата стена. Достатъчно голям за десетчленно семейство.
Ровена се облегна на дървената табла и внимателно повдигна платното над съседната мебел. В призрачната светлина успя да различи очертанията на бебешка люлка. Помилва красиво резбованото дърво и пръстите й почерняха от праха.
Почувства се виновна и бързо пусна платното. В този миг Марлис излезе от гардероба с доволно ръмжене и вдигна високо в двете си ръце роба от пауновосиня коприна, обточена с хермелинови кожички. В меката светлина измачканото кадифе се понесе като живо над пода. Марлис й показа и долната рокля с дълги разперени ръкави.
— Е? Какво ще кажеш? Тъкмо за теб, не мислиш ли? Синьото ще подхожда на очите ти.
Наситеното синьо нямаше нищо общо с очите й, но Ровена не възрази.
— Роклята е прекрасна — каза тихо тя, — но не мога да си представя, че ще облека нещо, което е принадлежало на друга жена, без нейното разрешение.
Марлис изпухтя презрително.
— Дамата, която би се засегнала, че носиш нейната рокля, отдавна вече я няма. Мащехата ми умря преди почти двайсет години. Имаш моето разрешение. Това е всичко, което ти трябва.
Тя тикна роклята в ръцете на Ровена и се върна към шкафа, за да донесе колан и нагръдник. Докато ровеше, Ровена чуваше недоволното й мърморене.