Без да усеща клоните, които я удряха в лицето, тя се скри дълбоко в гората, докато стигна до няколко стари ели. През клоните, отрупани с иглици, почти не проникваше лунна светлина. Ровена спря и за първи път усети хладината на ноемврийската нощ върху сгорещената си кожа. Дърветата около нея заскърцаха тревожно и тя потрепери. Вятърът засвири в клоните и дърветата се залюляха ритмично под призрачната светлина на луната.
С нетърпеливи движения Ровена свали от краката си копринените обувки и отново побягна. Боровите иглици се забиваха болезнено в босите й стъпала. Тя спря едва в края на гората и прегърна грапавото стъбло на един бор. Чу шум, който беше по-дълбок от свиренето на вятъра. Излезе на полянката и видя бистър извор. Водата му се събираше в блещукащо езерце.
Без да се колебае, Ровена хукна надолу по склона и влезе в студената вода. Потопи се дълбоко, после излезе на повърхността, изтърси капките от косите си като сребърен дъжд и се засмя доволно. Точно от това имаше нужда — да се изчисти от тъмното петно на Карлеон.
Марлис следеше под булото на косите си, които правеха света наоколо още по-тъмен, как Гарет върви към нея. Той прекоси външния двор и движенията му бяха толкова точно премерени, че тя веднага разбра: брат й беше пиян. Надигна се на лакът и мушна между зъбите си тънка куха сламка. Духна предпазливо в отвора и в нощта отекна мъчително висок тон. Гарет спря пред нея и се разкрачи, за да запази равновесие.
— Видя ли я? — попита той, разчленявайки всяка дума. Марлис отново духна в сламката.
— Тя си отиде.
— Защо? Сигурно се чувства обидена.
Марлис се изплю в тревата пред краката му.
— Ровена никога не се цупи, ако досега не си го забелязал.
— Къде е? Не я намерих нито в кухнята, нито в стаята си.
— Защото не си направил нищо, за да я задържиш там.
Гарет я погледна безизразно.
— Знаеш ли къде е тя или не?
— Нали ти казах! Избяга.
Гарет клекна до нея, мушна ръце под косата й и внимателно я повдигна. За втори път тази нощ лунната светлина обля съвършените й черти.
— И къде избяга? — попита тихо той.
Тъмните им очи се срещнаха. Марлис посочи с глава към гората.
— Отиде си. Завинаги. Защо просто не я оставиш на мира? Защо дебелата ти глава не иска да проумее, че баща й няма да дойде? Или вече ти е все едно?
Гарет се надигна, смръщил чело. Марлис отново спусна косата над лицето си.
— Ровена не познава гората. Може да се обърка. Може да я нападнат вълци или мечки.
— И да я изядат? — предположи Марлис със злобен смях. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той се обърна рязко и се запъти към обора. Трябваше да свърши нещо важно и това го отрезви. Вървейки, затегна ръкавиците си.
Без да го изпуска от поглед, Марлис положи буза върху коляното си. Когато Блейн излезе от сянката и хвана Гарет за ръката, в очите й блесна пресметливост.
— Гарет, аз чух всичко. Позволи ми да свикам рицарите и да организирам търсенето.
Гарет се изтръгна гневно от слабата хватка.
— Ровена вече е безпомощна жертва на дивите животни в гората. Не мога да си позволя да я изложа и на опасността да бъде намерена от хора като теб.
Без да каже дума повече, той се скри в обора и след малко излезе, като водеше Фолио за юздата. Когато го възседна, Блейн трябваше да отскочи настрана, за да не попадне под копитата на могъщия жребец.
— Гарет, само преди няколко минути ти показа на всички достатъчно ясно, че не те е грижа за момичето. Гостите ти знаят, че си я спечелил на зарове. Искаш ли двамата да играем за нея? Защо не ми дадеш шанс да я спечеля?
Гарет нави юздата на ръката си и без усилие обузда нервно потрепващия жребец. Устата му се изкриви в хладна усмивка.
— Каква форма на състезание предпочиташ? Зарове? Шах? Двубой?
Блейн направи крачка назад и разпери ръце в знак, че се предава. Гарет мина покрай него. Гръмките удари на конските копита изпълниха външния двор и постепенно заглъхнаха в нощта.
Блейн се огледа. На мястото, където доскоро седеше Марлис, сега се виждаше само изсъхнала трева. От зида се посипаха ситни камъчета. Когато Блейн вдигна глава, на близката бойница се появи крехка фигура с шлем на главата и счупено копие в ръка. Фигурата падна тежко върху него, улучи го в рамото и го хвърли на земята, надавайки диви победни викове.
Замъкът, облян от светлина и изпълнен с весели смехове, сякаш премина в друг свят, когато Гарет навлезе в затихналата тъмна гора. Шумовете на нощта бяха единственото, което долиташе до ушите му: трепкането на невидими за него крила в короните на дърветата, възмутеното квакане на жаба, тихото шумолене на лист, който се откъсна от клона и на път към земята докосна бузата му. Там, където умиращите листа все още висяха безсилно по клоните и препречваха пътя на лунните лъчи, той обърна коня си, следвайки повече инстинкта си, отколкото пътеката.