Когато навлезе дълбоко в гората, без да е открил нито един знак от Ровена, той спря и извика името й. Собственият му глас се върна при него като ехо, чиято дрезгавост го разгневи. Усети как Фолио потрепери между коленете му. Самотният вик на нощна птица проряза тишината. Гарет подкара коня към гъстия храсталак от ниски дървета и увивни растения, Фолио се уплаши и отметна глава назад, когато копривата опари ноздрите му.
Гарет слезе от коня, извади меча си и разсече виещите се клони, за да разчисти път на Фолио. Животното изцвили тихо и погали тила му с топлия си дъх. Гарет спря, когато пръстите му случайно хванаха парче кадифе, увиснало на един нисък клон. Погледна го втренчено, после го вдигна към лицето си, потърка меката материя о бузата си. Вдигна глава към ярката светлина, която падаше през храстите, и раздели клоните. Лунната светлина се изля като сребро върху боровите иглици.
Той продължи напред като лунатик, мечът лежеше забравен в ръката му. Сенките се отдръпнаха, за да му проправят пътя, гърдите му се напълниха със свежата миризма на зеленика.
В подножието на един гол склон лежеше бяла фигура. Наблизо извираше поточе. В първия момент Гарет я помисли за мъртва. Кожата й беше съвсем бяла, гърдите й почти не се повдигаха. Ала когато се приближи с тежки стъпки, разбра, че се е заблудил. В нея имаше живот. Той оцветяваше бузите й в розово и разделяше устните й за живителния дъх. Тя лежеше по гръб, несъзнателно разтворила бедра.
Ризата, която суха изглеждаше безформена, сега се увиваше около влажната й кожа. Погледът на Гарет се плъзна по тялото й, потърси примамливите сенки и светлите места под тънкия лен. Слабините му натежаха и той изруга тихо, но думите бяха като милувка.
Сигурно беше замръзнала. Стори му се странно, че лежи изложена на хладния вятър, а не трепери. Изведнъж си спомни разпадащия се замък в Ревълууд и си представи колко ли студени зими беше преживяла. Сигурно есенният вятър беше за нея като мек бриз.
И той не усещаше студа. Точно обратното, кожата му беше гореща и тръпнеше, сякаш изведнъж беше заболял от треска. Отвори уста да я събуди, но реши друго и се извърна, Фолио го наблюдаваше любопитно от горния край на склона.
Ровена притисна буза към влажните коси, които лежаха около главата й като разтворено ветрило. При тази гледка Гарет едва потисна стона си. Тя му принадлежеше. Дългът от игра беше дълг на честта. Тя беше негова за една година. Можеше да я прати да работи на полето или в кухнята, можеше да я затвори в спалнята си, ако така искаше. Никой нямаше да го нарече негодник за това, което правеше с нея. Никой нямаше да го спре, ако точно сега коленичеше между разтворените й бедра и я направеше своя. Ровена се размърда, изплака тихо и между веждите й се вдълба тънка бръчка.
Той стоеше над нея и не смееше да диша. Една част от него продължаваше да я мрази, копнееше да я намери като разглезена хлапачка, обожавана от баща си, родена да омагьосва и да мами като Илейн. Така щеше да му е по-лесно да я прекърши, за да накаже Фордис. Да я изпрати обратно опозорена и засрамена, лишена от гордостта и най-вече от суетата си. Но в това момиче нямаше нищо от Илейн. Израснала в бедността, в която Фордис беше изпаднал от нощта, когато позорно избяга от меча му, тя притежаваше дух, напълно свободен от лъжа, ясен и светъл като слънцето. Какво право имаше той да я омърси с мрака на миналото си?
Не беше в състояние да прояви жестокост. Искаше да направи живота й в Карлеон приятен — нали беше само за една година. Можеше да й предложи удобства и лукс, за каквито в Ревълууд не беше смяла и да мечтае. А в края на годината да й намери достоен съпруг и да я изпроводи с прилична сума пари към бъдеще, свободно от бедност и глад.
Бъдеще с мъж като Блейн, който жадно чака да вземе онова, което е останало от теб…
Гласът в главата му беше на Марлис и той я прокле безмълвно. Заби меча си във влажната земя и отново изруга. Откопча колана си с треперещи ръце. Когато сянката му я покри, Ровена простена тихо.
Слънцето пареше безмилостно кожата й и удряше главата й като с чук. Високата трева се полюляваше под напора на топлия вятър като симфония от зелено и златно. На хоризонта се появи точка и бързо се приближи, ставайки все по-голяма. Сърцето на Ровена преля от радост. Косата му блестеше на слънчевата светлина като сребро. Обзет от бурна радост, малкият Фреди се хвърли към нея и я прегърна. Кръвта зашумя в ушите й. Тя затича по-бързо, за да се наслади на сладкия ритъм на бягането.