Когато отново вдигна глава, тя срещна студения поглед на лейди Алис, която я наблюдаваше любопитно. Ровена отговори на погледа, без да трепне, и принуди другата жена отново да се наведе над ръкоделието си.
Марлис обикаляше залата като вълк в клетка. Другите жени се отдръпваха стреснато, когато минаваше покрай тях, и се опитваха да не показват страха си.
Ниска дебела жена, която приличаше на салам, увит във вълнена рокля с цвят на охра, огледа приятелките си със сияеща, но фалшива усмивка.
— Сър Гарет и сър Блейн постъпиха много умно, като организираха зимен лов, нали? Мъжете мразят да остават дълго затворени.
Марлис се обърна рязко и се запъти с енергични крачки към жената. Наведе се и опря ръце върху страничните облегалки на стола й, приближи лице до нейното и заговори с коприненогладък глас, който отекна в цялата зала:
— Ти си една глупава крава. Можеш да ми вярваш: да измръзнеш в някоя снежна пряспа е много по-лоша съдба, отколкото да си затворен в една стая с тъпачка като теб. Сигурно тлъстият ти корем копнее за дивечово месо, нали? Не можа ли да почакаш, докато бурята отмине? Брат ми заведе мъжете ви на лов, защото иначе през пролетта, щом замъкът се размрази, селяните щяха да намерят пълна зала с изискани кокали.
Жената сведе глава, устните й затрепериха. Заби иглата си в лененото платно, опънато на гергефа, и острието стигна чак до нежната кожа на палеца. Дебеланата избухна в сълзи. Марлис изпухтя презрително и я остави на мира.
Мортимър засвири пресеклива мелодия. Вече никой не смееше да води празни разговори с надеждата да прикрие тревогата и страха. Марлис отиде до стълбата, където седеше Ровена, и седна до нея, разтривайки скованите си от студа пръсти. Ровена разви топлата кожа, с която се беше загърнала, и метна единия край върху раменете на Марлис. Беше достатъчно голяма за двете.
Без да каже дума, Марлис се сгуши до топлото тяло на Ровена. Двете седяха дълго така, докато Ровена задряма и положи глава на рамото на Марлис.
Ровена се събуди в тишина, толкова дълбока, та повярва, че още сънуваше. Отвори очи и срещна въпросителния поглед на Марлис. Нито една прошепната дума, нито дори шумолене на дреха не нарушаваше тишината. Това беше по-страшно от нормалното мълчание. То беше ужасяваща липса на всякакъв шум, сякаш дори сърцата им бяха престанали да бият. Марлис отметна кожата и вдигна глава към тавана. Ала сенките под дебелите греди не бяха в състояние да й дадат отговор.
— Вятърът — прошепна задавено една от жените. — Вятърът спря.
— Наистина ли? — извика зарадвано луничавото момиче, което беше дало кърпичката си на младия рицар. — Наистина ли е спрял или ние сме оглушали? — В гласа на момичето звънна истерия. — Може би сме живи погребани и не чуваме нищо. Може би мъжете са от другата страна на вратата, затънали в снега, и умоляват да ги пуснем, но ние не ги чуваме. Може би точно в този миг телата им се сковават и те умират, докато ние тук седим и бродираме. Може би…
— Млъкни! — Марлис се озова с два скока пред момичето. Плесницата отекна в залата като трошащ се лед. Момичето избухна в плач и падна в скута на една възрастна дама.
Дамата вдигна глава и погледна обвинително Марлис.
— Казах на съпруга си, че не бива да идваме тук. Цяла Англия знае, че брат ви е луд. Върна всички подаръци на краля, всички земи. Живее като отшелник, заобиколен от изроди и селяни, които го обслужват. Оставя ви да скитате из горите като дивачка, вместо да ви прати в манастир, както е редно. Карлеон е прокълнато място. Прокълнато заради грозните дела на господаря си.
По шията на Марлис се разпространи дълбока червенина. Лейди Алис неспокойно смачка кърпичката в стройните си пръсти. Ровена скочи и застана между Марлис и възрастната дама. Останалите, които никога не я бяха чували да говори, затаиха дъх, за да чуят спокойно произнесените думи.
— Нямате право да говорите така.
Отровният поглед на жената се впи в лицето й.
— А вие коя сте, та го защитавате? Всички знаем къде нощувате. Връзва ви с вериги за леглото си и сте принудена да задоволявате тъмните му, противоестествени желания. Би трябвало да желаете смъртта му. — Докато говореше, тя милваше с отсъстващ вид косите на плачещото момиче в скута й.
Ровена едва се пребори с абсурдното желание да се изсмее. В следващия миг осъзна какви бяха истинските й чувства и жестоките думи на жената я улучиха като мълния. Желанието да се смее се изпари. Даже за собствените й уши гласът й прозвуча слабо и някъде много отдалеч.
— Когато сър Гарет се върне у дома, ще го помолите за извинение.
— Ако се върне — поправи я горчиво Марлис.