Без да вдига глава, изрече високо и ясно — и с най-голямата възможна рязкост:
— Единственото, което желая в този момент, е спокоен сън. Нима това ти се струва противоестествено? Трябва ли да те окова във вериги, за да спя спокойно?
— Не, милорд.
— Тогава се обърни.
Ровена се подчини, очаквайки да получи плесник по дупето за непокорството си. Ала Гарет само простена тихо и уви ръце около талията й. Без да протестира, тя се сгуши в топлата му прегръдка.
Дълго след като престана да трепери, Ровена лежа будна, наслаждавайки се на близостта му. Не смееше да заспи, защото се боеше, че ще се издаде с някоя прошепната забележка или неволна милувка. Най-сетне изтощението надделя и тя задиша равномерно.
Гарет се взираше мрачно в трепкащите сенки, които огънят хвърляше по стената. Главата му почиваше в меките й коси и той не смееше да се помръдне, защото не искаше тя да забележи, че съвсем не е толкова замръзнал, колкото твърдеше. Ако Линдзи Фордис не дойдеше по-скоро, той щеше да бъде човекът, който трябваше да бъде спасен от копринения капан на прегръдката и.
9
Някъде дълбоко в студеното си сърце зимата откри следа от милосърдие и даде кратка почивка на обитателите на Карлеон. Под топящия се сняг земята чакаше, тиха и спяща. Голи черни клони се издигаха умолително към сивото небе. Зимата без сняг беше грозно нещо, но поне се живееше по-лесно. Много от гостите на Карлеон се сбогуваха учтиво, между тях и жената, която беше нарекла замъка прокълнат. Други споделиха упорството на Блейн и останаха, като запълваха дните си с шах и шумни разговори, а нощите — с неизчерпаемите запаси на Гарет от ейл.
Още първия ден, когато външният двор поизсъхна и вече не приличаше на море от кал, Ровена и Марлис излязоха да се упражняват с копията си. Този път се целеха в една стара мишена. Марлис първа скочи на гърба на петнистата си кобила и препусна в див галоп към целта.
Копието й улучи дървения щит и той се завъртя с жално скърцане. Ровена подскачаше развълнувано и ръкопляскаше въодушевено. Марлис обиколи щита с коня си и сръчно се отдръпна, когато той се завъртя и щеше да я удари. От мястото си край портата Блейн изръкопляска уморено, но очите му следяха не Марлис, а Ровена.
Русата коса на девойката се изливаше като водопад върху старите черни одежди, някога принадлежали на Марлис, а още по-отдавна — на Гарет. Жакетът висеше до коленете й, целият в кръпки. Щеше да изглежда смешна, но стройната фигура се движеше грациозно. Блейн неволно я оприличи на кралски шут, който иска да изглежда колкото смешен, толкова и затрогващ. Всеки път, когато подскачаше, Блейн успяваше да види млечнобелите колене под скъсания панталон. В слабините му пламна буен огън и това го принуди да промени позата си и да кръстоса крака.
Още преди Марлис да е слязла от гърба на кобилата, Ровена се хвана за сплъстената й грива и я възседна.
— Моля, заповядайте, лейди Красавица. — Марлис й помогна да се настани удобно и издърпа жакета й. — Внимавай дрехите да не ти избягат. Блейн вече е изплезил език от вълнение.
Думите бяха произнесени достатъчно високо, за да ги чуе този, за когото бяха предназначени. Блейн изчака Ровена да се обърне към щита, който трябваше да уцели, и удостои Марлис с любезна усмивка и нелюбезен жест. Марлис подаде копието на Ровена, тя сведе глава и се съсредоточи върху целта. Краката й, обути в тежки ботуши, притиснаха бедрата на кобилата. Конят полетя напред. Целта се приближаваше с такава скорост, сякаш се движеше насреща й, а тя беше неподвижна. Копието се заби с глух удар право в изрисуваното в средата червено сърце.
Ровена размаха копието в триумфален поздрав и пусна коня в лек галоп около щита. Тъкмо когато щеше да излезе от опасната зона на въртящия се щит, видя, че зад Блейн стоеше черна фигура. Коленете й неволно се стегнаха и кобилата се закова на място. Щитът я удари по гърба с цялата сила на завъртането и я хвърли от коня.
Блейн прескочи оградата, но Гарет пръв стигна до нея. Зарови пръсти в косата й и опипа подутината на тила. Ровена се опита да поеме въздух, но без успех. Дробовете й бяха изпразнени. Погледна в очите на Гарет и примигна, неспособна да каже нещо. Още две двойки очи се появиха зад него и я измериха със загрижени погледи.
— Ударът е изкарал въздуха от дробовете — обясни Марлис. — Няма причина да викаме свещеника за последно помазване. Още не. Той и без това няма да се съгласи да дойде в Карлеон. Това проклето копеле ме е хвърляло вече няколко пъти.