Ровена имаше нужда от няколко секунди, за да разбере, че Марлис имаше предвид щита, а не свещеника. Сякаш за да му отмъсти, Марлис го удари няколко пъти с копието. Блейн се обърна възмутено към Гарет.
— Твоя е вината, защото й позволяваш да се упражнява с дивата ти сестра.
— Много по-добре е да общува с Марлис, отколкото с теб. Така поне е по-сигурна — отговори спокойно Гарет, хвана ръката на Ровена и я издърпа да стане. Междувременно дробовете й се бяха напълнили отново с въздух и тя можеше да говори, но беше толкова смутена от случилото се, че й се искаше изобщо да не си е възвръщала дар слово.
— Добре съм — проговори съвсем тихо тя. Главата я болеше, на езика си усещаше вкус на кръв, но никога нямаше да го признае. Освободи ръката си и тромаво изтупа праха от дрехите си.
Гарет смръщи чело. Блейн се ухили и вдигна ръка, за да скрие лицето си.
— Всъщност слязох само за да ви кажа, че за утре съм планирал празненство — обясни рязко Гарет.
Блейн изпухтя недоверчиво.
— Ти ли си планирал празник?
— Да, мой благородни приятелю. Тъй като някои гости, чиито имена няма да спомена, очевидно нямат намерение да напуснат замъка ми, реших да поканя още гости, с които се общува по-приятно. Очаквам всички ви утре сутринта в моята зала.
Гарет се обърна към Ровена и понечи да каже още нещо, но в последния миг се отказа. Тя се обърна към кобилата и я потупа по хълбоците, за да скрие изчервяването си. Гарет се обърна рязко и си тръгна. Ровена отведе кобилата в обора, като й говореше тихо.
Марлис се загледа в сивото небе.
— Двамата си лягат по-рано от всеки друг в Карлеон. Не мога да разбера защо всяка сутрин слизат в залата в лошо настроение и имат тъмни кръгове под очите!
Блейн промърмори нещо неразбрано в брадата си. Марлис се изкиска почти по момичешки и ловко се изплъзна от ръцете му.
Късно вечерта на вратата на спалнята се почука и Ровена стреснато изпусна плитката, която се мъчеше да сплете. Представи си ръката, която чукаше, и дишането й се ускори. Силни стави, покрити с мрежа от бледи белези и къдрави тъмни косъмчета. Чукането се повтори.
— Влез — извика тя.
Когато тъмната фигура на Гарет изпълни отвора, тя се надигна. Очите им се срещнаха и Ровена усети как бузите й пламнаха. Тази вечер погледът му беше различен. Хладната сдържаност беше изчезнала, заменена от нещо пресметливо, да, дори хищническо. Усмивката му изобщо не я успокои. Той вдигна ръка и й показа нещо блестящо.
— Донесох ти украшение за роклята.
Ровена беше неспособна да се помръдне, пленница на погледа му. Гарет застана зад нея. Странната му възбуда беше ясно доловима. Миглите й се сведоха, когато той обхвана талията й, без да я докосне. Дъхът й спря — коланът, който Гарет й бе донесъл, беше изтъкан от златни нишки и украсен с аметисти и смарагди. Ала когато понечи да го закопчее на хълбоците й, тя хвана ръката му.
— Не мога да приема толкова разкошен накит, милорд. Вярно е, че не притежавам свои накити, но нямам никакво желание да нося чужди.
Гарет спря. Устните му помилваха тила й и милувката беше несъзнателна като чувството, което я бе предизвикало. Ровена потрепери.
— Този колан не е принадлежал на друга жена. Ти си първата, която ще го носи. — Без да обръща внимание на протестите й, той закрепи тежкия златен колан на хълбоците й. Когато ключалката щракна, пръстите му се плъзнаха по гърба й. Ровена не го погледна, неспособна да прецени дали казваше истината.
Топлите му ръце обхванаха раменете й и той я обърна към себе си. Тя се взря в лицето му, скрито в сенките, и откри в погледа му обезпокояващи пламъци, а в брадичката — напрежение. Без да каже дума, той издърпа панделките от плитките й и умело ги разплете, докато косата й обгърна раменете като златна наметка.
— Искам тази нощ косата ти да е разпусната. — Думите бяха произнесени тихо, но тонът не допускаше противоречие. На вратата Гарет се обърна и я погледна със смръщено чело, после тихо излезе в коридора. Ровена неволно се запита дали онова, което беше видяла за миг в очите му, не беше съжаление.
Ровена за малко не се спъна в сребърната верига, която беше опъната над долното стъпало. Проследи я и уплашено вдигна ръка към устата си, като видя животното, вързано в другия й край. До стълбата седеше беззъба мечка, разтворила рунтавите си лапи като дете, което играе на топка. Рошавата й глава беше украсена с висока шапчица, от която висеше воал. При втория поглед мечката вече не й изглеждаше толкова заплашителна, само мръсна, със сплъстена козина и някак си смутена. От другата страна на стълбата стоеше джудже и пускаше шеги към публиката. То вдигна веригата и подкани дамите да минат под нея, после изведнъж се мушна под полата на най-близката дама. Пискайки развеселено, дамите се разбягаха на всички страни. През това време Мортимър свиреше невъзмутимо на лютнята си и пронизителните тонове заглушаваха смеха.