Марлис протегна ръка и попипа корема й.
— Какво ще стане, ако ти направи дете? Гарет не обича деца. Хлапето на Илейн го отвращаваше.
Дворът се разми пред очите й. Ровена хвана един кичур от косата си и го пъхна между устните си. Опита се да говори спокойно — никой не биваше да разбере какво й струваше да зададе въпроса, който я занимаваше от седмици.
— Какво стана с детето след смъртта на Илейн? Марлис внимателно измъкна кичура от устата й.
— Никой не знае. Детето изчезна в нощта, когато Илейн бе убита. Някои казват, че Гарет го удушил и го заровил в градината на замъка.
Ровена се вкопчи в перваза, за да не падне. Кестенявата кобила под дъба вдигна глава и тихо изцвили. Ровена сграбчи ръката на Марлис.
— Ще ни помогнеш ли?
Марлис кимна.
— Татко… — започна Ровена.
— Аз ще го изхвърля от Карлеон, преди Гарет да го убие. Не заслужава повече.
— Ами ти?
Марлис разтегна уста в хищническа усмивка и белите й зъби блеснаха.
— Гарет няма да ми стори зло. Той ме обича.
Малкият Фреди стоеше съвсем близо до тях. Ровена знаеше, че е чул всяка дума. Той й протегна ръка.
— Хайде да си отидем у дома.
— У дома — повтори тихо Ровена. — В Ревълууд.
— Не минавайте по големите пътища — нареди строго Марлис. — Скрийте се някъде и изчакайте една седмица, преди да се приберете в Ревълууд. Хлябът ще ви стигне, ако го разпределяте внимателно. Яжте само когато сте гладни.
Ъруин я погледна изненадано. В Ревълууд винаги ядяха само когато бяха много гладни.
— Трябва ли да откраднем конете? — попита със съмнение Ровена, макар че вече беше възседнала кестенявата кобила.
— Да не искаш Фолио да те настигне? — Марлис вдигна сърдито едната си вежда. — Или вълчите кучета на Гарет да те подгонят? Повечето от тях са обучени да убиват, не знаеш ли? — Ровена не знаеше това и би предпочела никога да не го узнае. Защо й трябваше да пита? — Както и да е — добави Марлис с горчива гримаса, — никога не бих позволила да откраднете наши коне. Тези животни са на Блейн. Даже ако те залови, ти ще му се усмихнеш с премрежен поглед и той няма да ви прати на палача.
Тя хвана Ровена за яката на вълнената наметка и я дръпна към себе си. Очите й неспокойно претърсваха хоризонта. Черното небе между голите клони на дърветата бързо изсветляваше.
— Никога не забравяй какво ти казах. Не му позволявай да те намери. Гарет мрази да загуби нещо, което му принадлежи.
Ровена се изправи на селото.
— Опитай се да намалиш удара, моля те. Кажи му, че никога не съм му принадлежала истински.
Марлис кимна с одобрителна усмивка. Ровена стисна юздите с две ръце, когато сестрата на Гарет нададе дрезгав вик и плесна кобилата по задницата. Стреснато, животното се втурна към изхода. Другите коне последваха кобилата, зарадвани, че най-после ще се раздвижат. Галопът водеше към свободата. Студен, влажен въздух нахлу в дробовете на Ровена, но не можа да прогони потискащата тежест от гърдите й. Тази нощ щеше да остави Карлеон и господаря му завинаги.
ВТОРА ЧАСТ
11
Марлис простена и се отпусна в леглото си. Бледото утринно слънце не беше в състояние да стопли стаичката й. Помисли да вземе завивката от края на леглото и да се покрие, но само мисълта за свързаното с това движение, след като най-после беше изпънала болезнено пулсиращите си крайници, изтръгна от гърлото й нов стон. Зарови лице в мекия дюшек и затвори очи.
— Марлис!
Тя чу грозния рев само секунди преди по вратата й да затропат юмруци. Изправи се с последните остатъци от силите си, посегна към края на леглото и се зави презглава. Когато вратата се отвори с трясък, тя се сви на кълбо, макар да знаеше, че брат й нямаше да допусне да бъде заблуден от безформеното хълмче под завивката. И се оказа права. Плоската страна на меча я цапна по задника, острието изсъска заплашително. Марлис изръмжа и се надигна.
— Ами ако беше улучил главата ми? Знаеш ли колко щеше да навредиш на мозъка ми?
— Онова, което съм наблюдавал досега, ми позволява да заключа, че и в долната, и в горната част на тялото ти има еднакво количество разум — отговори заплашително Гарет и се изправи над нея като великан. Марлис никога не го беше виждала такъв: косата му беше ужасно разрошена и висеше в безредие по лицето, кръвясалите очи шареха диво по стаята. — Къде е тя?