Линдзи Фордис изруга беззвучно, когато за трети път се хлъзна от гърба на жалката кранта. Куцият му крак пулсираше от болка. Лежеше върху замръзналата кал като дебел херувим, увит в шалове от главата до петите. Илюзията се разпръсна, когато отвори уста и изригна нов поток от проклятия. Синовете му слязоха от конете и се втурнаха да му помогнат. Изправиха го на крака и грубо отупаха праха от дрехите му. Две от момчетата увиха шала около лицето му и скриха огромния яркочервен нос. Линдзи гневно задърпа дебелата вълна.
— Проклятие! Защо просто не ме хвърлите на земята и не ме задушите? Толкова ли сте жадни да получите наследството си?
Момчетата се спогледаха безизразно, после изведнъж избухнаха в смях. Фордис поклати глава.
— Аз ви ругая, а вие се хилите. Ако ви набия, сигурно ще ми се надсмеете, нали? — Той заплаши момчетата с вдигнат юмрук, но бързо се успокои. Обърна се към крантата, която яздеше, и сърдито я изрита. Животното извъртя очи, но това беше единствената му реакция. — Просто не мога да проумея откъде се взе това нещастно същество. Та то не заслужава дори да бъде изядено от лешоядите! Повече мърша, отколкото кон, бих казал. Но и момичето беше повече мъж, отколкото жена, ако питате мен. Не бих се учудил, ако крие под черната грива някой гъст мустак. Помня я още като грозно малко момиче, когато непрестанно тичаше след големия си брат. Ей ти, Уилям! Не, Филип! По дяволите, който и да си, ела и ми помогни да възседна тази кранта!
Едрият момък, когото беше посочил с пръст, се отпусна пред него на колене и длани. Фордис се покачи на гърба му, без да го е грижа, че сигурно причиняваше болка на сина си с острите токове на обувките. Изохка мъчително и се метна на седлото. Огромният му корем се намести удобно във вдлъбнатината на гърба на коня. Четирите друга момчета го нагласиха в правилната стойка, докато на земята братът им се мъчеше да си поеме дъх.
Пътят се виеше между голи дървета, които зимата беше лишила от украсата им. Въпреки загубата на листата обаче старата гора не беше загубила нищо от заплашителността си. Над клоните се носеше лъх на гнило и се издигаше към тъмносивите облаци, които се гонеха по небето, Фордис избърса носа си с края на шала и се замисли с копнеж за топлата зала в Карлеон, която беше принуден да напусне тази сутрин на разсъмване.
И сега можеше да си почива край огъня, ако онова космато същество не беше тикнало в ръцете му жакета и не бе обяснило многословно, че той и синовете му са в опасност и трябва да бягат. Въздухът ставаше все по-студен и това увеличаваше съжалението му. Беше се надявал да задълбочи познанството с дебелата вдовица, с която бе танцувал миналата нощ. Пред очите му минаваха картини от миналото, когато ядеше храната и пиеше бирата на Дьо Креси и се наслаждаваше на гостоприемството му — а сега беше отново на път към бедняшката зала на Ревълууд. За миг си помисли, че би могъл да изпрати момчетата да си вървят, а самият той да се върне в Карлеон. Тялото му незабавно последва посоката на мислите и се обърна обратно, към стария римски път, който извеждаше от Карлеон.
Ровена имаше голям късмет. Живееше си като принцеса, седеше на трон от кожи. Защо баща й трябваше да носи отговорност, че е изпаднала в пристъп на ярост и е избягала, за да се цупи обидено? Сър Гарет беше разумен мъж и сигурно нямаше да му търси сметка за капризите на момичето? Ровена сигурно се бе върнала още на разсъмване и вече лежеше в обятията на рицаря, след като го бе помолила за извинение.
Ако се върнеше в Карлеон, двамата с Гарет щяха да си налеят по чаша топъл ейл пред камината и да пият за женския инат. Линдзи се засмя доволно. Не за първи път щяха да имат случай да поговорят за неверните сърца на жените.
Беше толкова увлечен в приятните си спомени, че твърде късно забеляза черното чудовище, което изникна иззад завоя на пътя и препусна като вихър право към него.
Пренебрегвайки виковете на слисаните си синове, Фордис заби пети в хълбоците на жалката кранта. Конят изобщо не се помръдна. Отчаяният поглед през рамо му показа, че черната фигура се приближава с дяволска бързина и сякаш се беше сраснала с белия кон, чиито копита изобщо не докосваха земята.
Фордис заподскача насам-натам, надявайки се конят му все пак да се раздвижи. Нещастното животно потрепери и се олюля. В продължение на един дълъг миг Линдзи се уплаши, че ще седне на задните си крака и ще го хвърли от седлото за четвърти път този ден. Слава богу, конят се олюля, но не падна. Фордис извади от колана си ръждива кама и заби острието в гривата на коня. Нещастното животно изцвили от божа, направи огромен скок напред и препусна в неравен галоп, какъвто ездачът му само до преди секунди смяташе за невъзможен.