— Все още не знаете на какво съм способен, Фордис. Ще дойда у вас и ако я намеря — ако разбера, че сте ме излъгали, — нито законът, нито Едуард, нито господ ще ме спрат да ви убия. Разбрахте ли ме?
Фордис едва успя да се закашля в знак на съгласие. Най-сетне рицарят го пусна. Изкатери се навън, без да се интересува от листата и буците кал, които падаха в краката на Гарет. Конят му не се виждаше никъде и Фордис изгледа с копнеж жребеца на Гарет. Фолио извъртя очи и започна да рие с копита, Фордис събра остатъка от достойнството си и закуцука по тесния път, като се оглеждаше за коня си. Момчетата го последваха в мълчание.
Беше вече доста далеч и почти не се виждаше, когато му хрумна нещо. Обърна се и извика с добродушния глас на грижовен баща:
— Не се притеснявайте за момичето, сър Гарет! Ровена е в добри ръце. Малкият Роди съвестно изпълнява дълга си.
— Казва се малкият Фреди, идиот такъв! — В крясъка на Гарет имаше толкова потискан гняв, че Фордис ускори крачка и синовете му трябваше да тичат, за да го настигнат.
Ровена непрестанно си повтаряше, че е свикнала със студа. Ало когато вкочанените й пръсти вече не бяха в състояние да държат поводите, отново усети режещата болка. Огромните ръкавици, които трябваше да запазят ръцете й топли, висяха на парцали. Днес въздухът беше друг — някак по-лек и сякаш вибрираше, но хапещият студ беше още по-жесток. Зави й се свят и тя отново изпита чувството, че дробовете й са празни. Слънцето висеше на небето като плосък жълт диск и създаваше празна илюзия за топлина.
Над хоризонта се надигна върволица от сиви облаци, които изглеждаха безобидни. Ровена погледна към малкия Фреди. След като бяха прекарали една седмица в гората, хранейки се само със сухи плодчета и букови жълъди, колкото успяваха да намерят, бузите му отново бяха хлътнали. Тя не искаше това. Усетил загрижения й поглед, той се обърна на понито си и й се усмихна окуражително.
Четиримата стояха на ниско възвишение, от което се виждаше целият Ревълууд. Зад замъка се простираше безкрайна сивота, която приличаше повече на море, отколкото на мочурището, каквото беше в действителност.
Без да иска, Ровена си представи друг замък, издигнат върху жалките остатъци от Ревълууд. Тя примигна, за да прогони неканената представа, също толкова реална, колкото възможността да сключи измръзналите си ръце около голяма купа с овесена каша… или косата й отново да бъде сресана от две ръце, които й се подиграват с нежността си. Вятърът виеше в полето пред тях. Кафявият кон на Ъруин изпръхтя неспокойно.
— Нямаме причини да се бавим повече. — Ъруин потърка ръце. — Там е нашият дом и той ни чака.
Ала никой от тримата мъже не се помръдна. Най-сетне Ровена цъкна с език и кобилата й се раздвижи. Пред замъка слязоха тромаво от седлата, вкочанени от студ. Големият Фреди направи крачка напред, към замръзналия ров, който обикаляше замъка, но Ровена го спря.
— Почакай!
Всички погледнаха първо нея, после рова. Грубо скованите дъски, които им служеха като подвижен мост, бяха вдигнати. Между тях и обкованата с желязо врата се простираше ров, широк петнайсет и дълбок десет стъпки, пълен със замръзнала мръсна вода.
Големият Фреди се отпусна на колене, за да погледне към дъното, и за малко да падне. Малкият Фреди тръгна покрай рова, също устремил поглед към дъното. Челото му беше замислено смръщено.
Ъруин обгърна тялото си с ръце и затропа с крака.
— Ехо! — извика високо той.
Викът се върна към тях, а после заглъхна над мочурището. Надигналият се вятър извика сълзи в очите на Ровена. Безмилостните каменни стени се размиха пред погледа й. Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Спомни си заплахата, произнесена от Гарет преди месеци. Може би труповете на баща й и братята й лежаха на пода в залата, очите широко отворени в неизразим ужас, с червена линия през гърлата. Ъруин дъхна в ръцете си, за да ги стопли.
— Не мога да си представя, че сме стигнали в Ревълууд преди тях. Имам чувството, че тази ужасна седмица продължи цяла вечност. Може би чичо е махнал дъските, когато тръгнахме? Не си спомням точно кога, но сигурно го е направил.
— Нищо не е направил. — Малкият Фреди се изправи и устните му се опънаха в тънка линия. — Видя ли някъде дъски? Когато тръгнахме, снегът се топеше и почвата беше размекната. Виждаш ли някъде следи от влачене, от които да личи, че дъските са били махнати?
Ъруин хвърли поглед към дъното на рова.
— Не, не предполагам…
— Естествено, че не — прекъсна го малкият Фреди. — Защото дъските не са махнати. Те са…
Ровена завърши изречението заедно с него.