Ровена вдигна глава.
— Разбирам. Ако се махна оттук, ще отвориш ли вратата на момчетата.
Ъруин и малкият Фреди се развикаха, но големият Фреди ги надвика без усилие.
— Глупости. Няма да ти позволя да си отидеш сама. Да не чувам повече такива приказки.
Ровена го зяпна смаяно. Той сведе глава и плахата му усмивка разкри редица изпочупени зъби.
Когато отново се обърна към портата, капакът беше затворен. Баща им бе изчезнал.
Ровена се опита да изключи молбата от гласа си:
— Татко, ние умираме от глад. Няма ли да ни дадеш поне малко храна за из път?
Капакът се отвори отново. Ровена се наведе, защото през рова полетяха четири тъмни глави цвекло. Едната се изтърколи покрай краката й и падна в рова. Ъруин се хвърли по лице на земята, за да спаси другите от същата съдба. Капакът отново се затвори.
Ровена седна на земята, скръсти крака и опря брадичка на ръцете си. Под бледата светлина на слънцето заваляха ситни снежинки, които бодяха като ками. Тя вдигна лице към небето и облиза една от горната си устна.
— Прекрасно. Татко ни прогони, могат да ни обесят за кражба на коне, един луд ме преследва, а сега господ ни изпраща и сняг, за да увенчае приключението.
Малкият Фреди коленичи пред нея.
— Татко отдавна ни е хвърлил на произвола на съдбата — още в мига, когато семето му е пръснало от слабините.
Тя се вгледа с обич в лицето му. Устните му бяха напукани. Сивите очи изглеждаха призрачно големи над тъмните сенки върху бялата кожа.
— Може би татко е прав — промълви тя. — Може би трябва да се върна при него и да го моля за милост.
— След всичко, което чух за него, той не знае що е милост. Или ти не си на това мнение?
Очите на Ровена потъмняха. Отново усети пръстите на Гарет да милват нежно бузата й. Беше готова да се предаде в тези ръце, когато студените му думи я спряха. „Остави ме на мира.“ Възможно ли беше същите тези ръце да са се стегнали в дяволска хватка, за да сложат край на живота на едно дете? При спомена за ласките му тя потрепери. Ако Гарет я убиеше, щеше да сложи край на болката, докато милостта му можеше да я разтегли безкрайно.
— Това е, което най-много ме плаши. Не знам.
— Тогава да продължим. — Той й подаде ръка и двамата станаха заедно.
— Но къде ще отидем? — попита Ъруин и захапа лакомо едната глава цвекло. Без да иска, Ровена си представи супата на Дунла: гореща, с много месо и ечемик. Светът се залюля пред очите й. Ъруин й предложи цвеклото и тя отхапа голямо парче. Горчивият вкус й вдъхна нова смелост.
Тя хвърли главата на големия Фреди.
— Никога досега не съм имал свой кон — промълви замислено той.
Ровена нямаше сърце да протестира, когато той даде цвеклото на коня си, без сам да отхапе от него. Конят изяде цялата глава с доволно мляскане. По лицето на Ъруин се изписа разочарование и той побърза да скрие останалите глави в палтото си.
— Нямам нищо против конете — промълви меко тя, — но не можем да ги изядем. — Когато Ъруин измери с преценяващ поглед едрия кон на братовчед си, тя го изрита сърдито.
Заваля по-силно. По косите на Ровена полепваха все нови и нови снежинки. Слънцето над тях изчезна зад завеса от ниски облаци.
Ровена възседна коня си и успя да се усмихне.
— Можем да отидем, където си искаме. Светът е наш и ще търсим своя път в него като всички други пътници. Какво е гладът в сравнение с вълнуващите приключения?
— Според мен гладът е дяволски неприятно нещо. — Ъруин тромаво се покатери на коня си. — Прощавай, Ровена, не биваше да ругая пред теб. Макар да съм сигурен, че си чула много по-лоши неща в онова изискано гнездо на змии, в което живееше.
Ровена понечи да му възрази, но се сети, че наистина беше чувала много по-страшни проклятия от устата на Марлис, и кимна величествено.
— Този път ти прощавам, Ъруин.
— Колко си великодушна — отбеляза ухилено малкият Фреди. Ровена подритна понито му и то препусна в тръс. Като по команда четиримата заобиколиха замъка и навлязоха в безкрайното сиво мочурище. Под копитата на конете се чупеше увехнала папрат. Като нямаше дървета да го спрат, вятърът необезпокоявано навяваше в лицата им цели облаци снежинки. Ровена се уви в дебелата наметка и изпита странна утеха от монотонността на местността. Нямаше прастари дървета, от които да се изтърси тъмна сянка, въоръжена със сребърен меч. Нямаше нищо подозрително в голата земя пред очите й, тя цялата беше една огромна сянка. В тази безутешна зима мочурището отново беше най-добрият й приятел.
Оптимизмът им изтрая до падането на нощта, когато легнаха да спят в една падина. Налягаха точно както бяха спали години наред в замъка. Малкият Фреди се притисна до гърба на Ровена, тя вдигна единия си крак на кръста му. Главата на Фреди почиваше върху корема на Ъруин, а големият Фреди се настани в краката на Ровена като вярно куче.