— Това е недоразумение — отговори гневно тя, докато той я влачеше към масата. — Никой не е говорил за номера от този вид. Аз не съм курва.
— Но не си и Светата Дева Мария, иначе нямаше да се движиш с тази жалка група комедианти. Как иначе биха могли да печелят, за да оцелеят, ако не продават сладката ти плът?
Сега вече Ровена започна да се отбранява сериозно, но стройните ръце на Пърсивал бяха сякаш от стомана. Тя се огледа отчаяно.
— Умолявам ви. Аз съм девица. Нямате ли капчица почтеност? Няма ли рицари между вас?
Обкръжаваха я само корави младежки лица. Един от тях отвори подчертано бавно колана с меча си и го пусна на пода. Пърсивал я издърпа назад и я сложи на масата. Тъмнокос рицар със зелени очи излезе напред. Ровена го погледна умолително и той й намигна. В сърцето й пламна надежда. Гласът му разкъса напрегнатата тишина.
— Ако казва истината, трябва да увеличим залога.
Мъжете се спогледаха въпросително. Пърсивал стисна болезнено китката на Ровена, когато залата се разтърси от силен гръм. Ровена вече си помисли, че полудява, но скоро разбра, че това не беше гръмотевица: младите мъже удряха с юмруци по масата и ревяха в хор:
— Зарове! Да хвърляме зарове!
Пърсивал я отблъсна отвратено. Ровена се залови за ръба на масата, за да не падне. Когато виковете заглъхнаха, Пърсивал заговори насмешливо:
— Щом сте решили да повярвате в клетвите на една боса уличница, донесете заровете. Спечелилият ще я отведе горе и ще се убеди, че е бил голям глупак.
Някой донесе оловни зарове и ги хвърли на каменните плочи пред камината. Ъруин, Големият и Малкият Фреди бяха вързани и отведени в един ъгъл. Рицарите разговаряха оживено помежду си, докато сядаха в кръг на пода, за да следят играта отблизо. Онези, които стояха отзад, протягаха шии, за да виждат по-добре. Във вълнението от предстоящата игра сякаш бяха забравили за Ровена.
Тя се отдръпна бавно, не смеейки дори да диша, ала бягството й внезапно свърши с удар в корава мъжка гръд. Явно бяха оставили някой да я пази. Зад нея стоеше зеленоокият рицар.
Копринено-гладкият глас на рицаря се изля в ухото й като медовина.
— Не мога да понеса да те видя просната на масата като жертвено агне.
Ровена се взираше упорито напред.
— Бихте ли ми помогнали, сър? — попита тя, като се стараеше по лицето й да не проличи нищо.
— Да. — Той я прегърна през кръста. — Ела с мен, а те нека си играят. Кълна се, че ще бъда мил с теб. Щом свършим, ще ти помогна да избягаш, преди да се нахвърлят върху теб като зверове.
Ровена затвори очи. Защо най-милите думи, които бе чула тази нощ, трябваше да са и най-жестоките?
— Ами другите? Момчетата от трупата? Ще помогнете ли и на тях да избягат?
— За теб съм готов да направя всичко, малката ми. — Ръката му се плъзна под износената ленена рокля и погали бедрото й. Той се наведе напред и помилва с устни тила й.
Мислите на Ровена се надпреварваха. Какво би направила Марлис с този мъж, който учтиво й предлагаше да я опозори? Щеше да се качи с него в стаята му и да го убие. Отговорът дойде толкова бързо, че Ровена се изсмя измъчено. Рицарят зад нея простена тихо — очевидно беше схванал смеха й като съгласие. Ръката му бавно се плъзна между бедрата й.
В средата на залата Пърсивал тъкмо беше взел заровете. Може би тъкмо той щеше да спечели. Ровена се престори, че трепери, за да избегне търсещите пръсти, и се обърна с лице към рицаря, за да го види по-добре.
Преди да е успяла да протестира, устните му затиснаха нейните. Странно, този мъж я целуваше като опитна проститутка. Дразнеща, умела целувка, уж страстна, но сдържана и бегла. Езикът му внимателно изследваше устата й. При друг мъж Ровена може би би се запитала какво идва след такава целувка. Но зеленоокият рицар й беше абсолютно чужд. Как щеше да го убие Марлис? Да му разбие главата? Да го прониже със собствения му меч? Марлис със сигурност щеше да оцени иронията на ситуацията. Топлата мъжка ръка се пъхна в деколтето й и Ровена примирено затвори очи. Той не знаеше какво го очакваше горе в стаята му.
Тя беше толкова съсредоточена да обмисли предстоящото убийство, че в първия момент сметна трясъка на вратата за ехо на собственото си сърцебиене. В залата нахлу леден вятър. Последвалата тишина накара рицаря да се откъсне от нея. Ровена вдигна глава. Мъжете пред камината гледаха покрай нея към вратата. Лицата им издаваха виновност — като хлапета, заловени да правят беля. Ако ситуацията беше друга, Ровена щеше да избухне в смях.
Най-сетне и тя се обърна към вратата. На прага стоеше великан, покрит със сняг. Вятърът въртеше около него облак снежинки, които се втурнаха в залата и бързо се стопиха от горещината. Остана само зловещият вой на бурята. Ровена се вкопчи в ръцете на зеленоокия рицар, за да не падне. Две черни очи, по-черни от нощта и по-студени от леда, се впиха в лицето й и кръвта замръзна във вените й.