2
Не знаеше колко време бе минало, когато краката я заболяха непоносимо, земята се разми пред очите й и започна все по-често да се спъва. Ако паднеше, с нея беше свършено. Скоро оставиха зад себе си меката трева на мочурището и влязоха в гората. Гъстите клони на дърветата превръщаха ярката лунна светлина в измамна мрежа от шарки и сенки. Ровена не забеляза един стърчащ корен и се удари болезнено в коляното, после се спъна в един камък, който беше само мътно петно сред хлъзгавите листа. След известно време вече й се струваше, че е прекарала целия си живот да тича след развяващата се опашка на огромния жребец и непоклатимия гръб на сатанинския му ездач.
Парещите й стъпала все по-често излизаха от такта и само защото се държеше с последни сили за въжето, което стягаше китките й, тя успяваше да предотврати падането. Шапката й беше ужасно смачкана, но тя не я изпускаше от ръцете си.
— Извинявайте… — изпъшка глухо тя. Широките рамене не се помръднаха.
— Прощавайте… сър?
Отново нищо. Ровена имаше само един начин да привлече вниманието му. Седна и уви краката си около въжето, за да не се влачи по корем. Беше предвидила, че мекият слой борови иглици по земята ще я предпази. За съжаление обаче не бе помислила, че рицарят ще продължи невъзмутимо напред, докато дупето й плесна в плиткото поточе, което трябваше да прекосят.
Най-сетне мъжът спря и обърна коня си, за да може да я види. В този момент Ровена не беше сигурна кого мразеше повече — наглия жребец или още по-наглия му ездач, който вдигна въпросително едната си вежда. Тя се отпусна в меката трева на брега на поточето и затвори очи. Рицарят слезе от коня и въжето поддаде. Ровена въздъхна доволно и се протегна, вдигна вързаните си ръце над главата и бавно отвори очи. Мъжът бе коленичил на няколко стъпки от нея и пълнеше кожен мях с вода, без нито за миг да откъсва поглед от крехката фигурка край потока.
Панталонът й беше мокър и това неприятно усещане обагри бузите й с червенина.
— Какво беше намерението ви, милорд — да ме удавите като излишно котенце, или в сърцето ви все пак има искрица милост към мен?
— Защо просто не ме помоли да спра?
— А вие щяхте ли да ме чуете? — Ровена напразно се стараеше да успокои дишането си.
— Разбира се.
Ровена извъртя очи и бързо се извърна, за да скрие очевидното си недоверие.
— Как ли напереният паун, който се пише за ваш баща, е успял да отгледа толкова глупави деца? — поинтересува се той, когато стана и окачи кожения мях на седлото.
— Не сме глупави — възрази обидено Ровена. — Нямате право да ни се подигравате.
Той прекоси потока с една крачка и клекна пред нея.
— Някога баща ви беше рицар. Не ми се вярва, че не може да си служи с меч.
Очите на Ровена блеснаха гордо.
— Татко е бил принуден да сложи оръжие не по своя вина. В една битка срещу уелските дяволи бил тежко ранен и оттогава куца.
Гарет изпухтя презрително.
— А какво ще кажеш за шестимата големи мъже, които нарича свои синове? Пуснаха те да тръгнеш с мен, сякаш това е най-естественото нещо на света. И ти ми забраняваш да ги наричам глупави овчици!
— Вие сте в състояние да убиете всеки от тях, нали?
Гарет вдигна рамене.
— Може би.
— Значи не са нито глупави, нито страхливи, а умни.
Лицето на рицаря се изкриви и той избухна в смях. За момент чертите на лицето му станаха момчешки и почти меки.
— Боя се, че онова, което им липсва дори по-болезнено от смелост, е ум. Кое беше онова дебело хлапе? Вече се бях уплашил, че ще ме прасне с тромпета.
— Това е Ъруин. Не е млад. Колкото мене е.
— Нима това го прави мъж?
Ровена отчаяно затърси отговор, който да прогони подигравката от лицето му, но още щом си отвори устата, й стана ясно, че е избрала грешните думи.
— Ъруин е моят годеник.
Когато рицарят отново избухна в смях, тя се намръщи обидено.
— Той ми е братовчед. Татко го избра за мой годеник и го взе в дома ни, когато беше още малко момче — побърза да обясни тя. — Тъй като знаеше, че не може да ми даде зестра, татко ме сгоди за Ъруин, за да ми спести обидата да остана неомъжена.
— Доколкото виждам, тази перспектива не те притеснява особено.
Ровена въздъхна. Изобщо не помисляше колко абсурдно беше да седи на брега на потока с един непознат и да обсъждат сърдечните й проблеми.
— Обичаш ли този Ъруин?
— Изпитвам известна привързаност към него. Той е част от семейството.
— Като вярно куче? — засмя се мъжът.
Ровена кимна кратко и призна:
— По-скоро бих обикнала костенурка.