— Да не би да сте убили тези нещастни дракони с грамадния си меч?
— За съжаление бях невъоръжен. Принудих се да понеса мъката от мрачните им погледи и обидни забележки, но мисля, че се справих достойно. Могъщият ми меч е изтощен до крайност, загубил е легендарната си сила. И за това е виновна само една възхитителна девица, която сега се подиграва жестоко на скромните ми дарове.
Ровена сложи ръце на гърдите му и примамливо изви хълбоците си.
— Според мен могъщият ви меч показва признаци на живот.
Гарет я изгледа с присвити очи.
— Възхитителна дева като вас може да събуди и мъртвия за нов живот.
Той притисна ръка към гърба й и я наведе към себе си. Когато най-сетне отново се изправи, ръцете й трепереха и дишането й беше накъсано.
— Това ли е единственият дар, който ми носите? Няма ли и други?
Гарет се изсмя сухо.
— Ето го пак моето практично момиче.
Бутна я грубичко и тя седна на дупето си. Той метна завивката отгоре й и стана, за да й поднесе даровете си.
Поклони се дълбоко, остави котела пред леглото и се престори, че се олюлява от тежестта му.
— Банята ви, милейди.
Ровена го погледна намръщено.
— Не вярвам да се побера в него.
— Да не чувам хленчене или ще ви напъхам собственоръчно.
Ровена сведе поглед към димящата вода в котела и бързо затвори уста.
С величествен жест Гарет й предложи чинията с риба и сирене, украсени с гроздови зърна. В очите й се появи странен блясък.
— С огромно усилие откраднах тези скъпоценни камъни от един гладен дракон с развяващи се уши и възмутен поглед.
— Как няма да се възмути, като си му откраднал сиренето!
Гарет седна на края на леглото и я помилва по бузата.
— И годеницата.
— Без съмнение си бил вцепенен от срам. — Ровена посегна към най-голямото парче солена риба. Скоро чинията се опразни.
— Засрамих се едва когато най-малкият дракон ме прониза с огнения си поглед. Ако беше стоманено острие, сега щях да съм загубил главата си заедно с всички умни мисли вътре.
— Обаче снощи ти искаше да отсечеш неговата глава, нали? — Ровена стисна едно гроздово зърно и сокът опръска леглото.
— Е, не е точно така. Установявам, че незнайно как момчето се е промъкнало в сърцето ми. Той е сила, с която трябва да се съобразявам, особено ако е въоръжен с котел или с нож.
Ровена го зяпна смаяно.
— Наистина ли не си имал намерение да го убиеш?
Гарет пъхна в устата й зърно грозде.
— Нито за миг.
Ровена шумно затвори уста.
— Значи си ме измамил?
Гарет въздъхна тежко и помилва нежната й буза.
— Трябва ли сега да говорим за това? Колко пъти още трябва да те спечеля, за да те убедя, че си моя?
Ровена глътна гроздето, без да го сдъвче.
— Миналата нощ не ме спечели. — Блъсна ръката му и заяви твърдо: — Видях те как смени заровете в гънките на наметката си. Ти излъга.
Гарет се изправи с вкаменено лице.
— Последният мъж, който ми каза нещо подобно, получи копие във врата.
— Защо? Защото е казал истината?
Гарет изрита котела и водата се разля по пода.
— Добре де, излъгах. Нима би предпочела да бях позволил на онзи идиот Пърсивал да те отведе в спалнята си? Или трябваше да го убия, защото изобщо се е осмелил да те погледне?
— Как мога да съм сигурна, че не си измамил и баща ми?
Сериозният тон, с който бе задала въпроса, разпали гнева му.
— Въпреки високото ти мнение за мен не съм правил опити да мамя идиоти. Нито да убивам момчета.
— А как стои въпросът с жените? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да е успяла да размисли.
По устните на Гарет се плъзна странна усмивка. Ровена потрепери, когато пръстите му се плъзнаха по нослето й и го ощипаха болезнено.
— Това ще покаже само времето, мила моя. Само времето.
Той стана и я остави сама с ехото на небрежно произнесеното гальовно име. Ровена остана в леглото, положила буза на коляното си, опитвайки се да размисли върху думите му и болезнено копнееща за нежността му. Седя така, докато Ъруин почука на вратата и мрачно заяви, че конете са готови за връщането им в Карлеон.
16
Марлис скачаше от клон на клон като тромава маймуна. Високо в короната на прастария дъб клоните бяха чупливи и далече един от друг и тя нямаше друга възможност, освен да се катери по стъблото. Грапавата кора раздра кожата й на коленете, но тя не усети нищо. Последният тънък клон, към който посегна, се счупи. До преди няколко години стъпваше и на най-високите клони, без да се издаде с нещо повече от скърцане. Тя се наруга на ум и клекна сред листака. Не стига, че имаше женски форми, ами и увеличаваше теглото си.
Дървото я обгърна като гнездо, голите му клони скриха облечената в черно фигура. Марлис опря буза във влажната кора и за пореден път разбра защо обичаше зимата — тя не даваше обещания, които не можеше да изпълни.