Ранният дъжд беше стопил снега и навсякъде чернееха мръсни локви. Земята и небето образуваха монотонна сивота, прекъсната само някъде в далечината от кулите на Ардендон. Яркочервените знамена на Блейн се развяваха гордо пред оловносивия хоризонт. Ако баща им беше още жив, сега тя щеше да е господарка на Ардендон. Всъщност дори и сега само милостта на Гарет я предпазваше от тази ужасна участ.
Като дете Марлис често се криеше в клоните на прастария дъб, за да избяга от укорите на бавачката си, която постоянно я наставляваше да се държи „повече като дама, а не като дивачка“. Да избяга от разсеяното разочарование в очите на баща си, който искаше само синове, и от вечното присъствие на съвършения си брат, който се харесваше на всички. Сред тези клони тя се чувстваше свободна от принудите и най-вече от оковите на детската си тромавост. Когато соколите се носеха над нея и описваха съвършени кръгове, тя мечтаеше някой да я вземе на крилете си и да я отнесе далеч от Карлеон, над поля и гори, за да я свали на място, където никой нямаше да я ругае, да й крещи или да я щипе по нослето с любов, както правеше брат й.
Ала днес небето беше празно. Соколите бяха отлетели без нея в прекрасните земи, където зимуваха. Глезените й се сковаха, тя ги разтри несъзнателно и вдигна глава. На доста голямо разстояние от нея, в края на просторното поле, се появиха черни точки. Сърцето й ускори ритъма си. Преброи внимателно точките. Пет коня. Четирима ездачи. Не. Съвсем ясно видя златно петно върху черна основа. Черното беше брат й, златното — косата на Ровена. Марлис заби нокти в кората на дървото и изохка от болка.
Не можеше да види усмивката на Ровена, но видя съвсем ясно как тя се обърна към мъжа, който я държеше. Тази гледка предизвика нов стон. Искаше й се да отметне глава назад и да завие като вълк. Проследи как конниците прекосиха ливадата и изчезнаха в сенките на гората. Очите й бяха сухи и горещи.
Марлис се спусна бързо по стъблото на дъба. Вече беше съвсем близо до земята, когато токът й се закачи на един клон. Силното изпращяване дойде твърде късно. Клонът поддаде и тя падна по гръб. Ужасеният вик се изтръгна сякаш от чуждо гърло.
Известно време лежа на покривката от листа, усещайки как гърбът на жакета й се напояваше с влага. Когато отново задиша нормално, тялото й се разтърси от неудържимо хълцане. Не знаеше колко време е плакала, когато решително седна и избърса сълзите от очите си. Отново заваля дъжд и тя се затича бързо към Карлеон, за да посрещне както подобава брат си и неговата дама.
Ровена се отпусна с тиха въздишка в огромното ведро за баня, постлано с ленени кърпи. Припомни си първата си баня в Карлеон и на устните й заигра усмивка. Днес я нямаше Дунла да я изтърка, докато кожата й се разрани. Засмяната старица тактично се бе оттеглила, след като напълни ведрото с гореща вода и изкрещя в ухото на Ровена няколко думи, които звучаха като „добре дошла у дома“. Този път банята й беше приготвена не в кухнята, а в личните покои на Гарет.
В камината гореше буен огън и топлината му се бе разпростряла в цялото помещение. Ровена лениво раздвижи пръсти под водата. Очите й спряха на голямото легло и тя си припомни колко нощи двамата с Гарет бяха лежали като статуи, без да смеят да се докоснат, сякаш осъзнаваха, че веднъж започнали, никога няма да престанат. Заспиваха едва когато изтощението ги надвиеше и всеки търсеше топлината на другия. Събуждаха се с преплетени крайници, миризмата на съня създаваше помежду им сладостна интимност. Тази нощ щеше да е различна. Гарет щеше да се върне скоро от обиколката си и да я намери под кожените завивки в леглото си, чиста, ухаеща, жадна за ласките му.
Откакто бяха напуснали Мидгард, двамата прекарваха нощите си под бдителните погледи на братята й и Ъруин. Не смееха да се докоснат, освен с ръце и с погледи. Само веднъж, докато другите правеха палатката, Гарет я отвлече в гората, притисна я към едно дърво и я зацелува като обезумял, докато й се зави свят. Тя беше готова да повярва, че ще се любят под дървото, набързо и тайно, но той се откъсна от нея, простена дрезгаво и я отведе обратно при другите. Седяха при братята й, слушаха приказките на Ъруин и се усмихваха глупаво. Под дългото кожено палто, което беше взел обратно от сърдития Ъруин, Гарет започна да я милва и да обхожда с ръце тялото й, докато кискането й премина в тихи стонове и тя го помоли шепнешком да престане с това мъчение. Тази нощ щеше да го помоли да продължи.