Сър Гарет, който излезе на двора под нея, беше съвсем друг човек — не този, който вчера я държеше в скута си в овощната градина и обсипваше лицето й с целувки. С късо подрязана брада и жакет от черен лен, стегнат с колан от метални халки, той изглеждаше строг и недостижим. При всяка крачка ножницата на меча се удряше в мускулестите бедра, стегнати в тесния вълнен панталон.
В движенията му имаше колебание. Измъкна навит пергамент от ръкава си и го подаде на чакащия херолд. Когато пратеникът и тромпетистите възседнаха конете си и преминаха през портата на замъка, Гарет вдигна ръка. За миг Ровена повярва, че ще ги спре, но той не го направи. Когато се обърна и погледна към прозореца на стаята им, тя побърза да се отдръпне назад в мрака.
Ровена излезе с тихи стъпки от стаята на Гарет с ковчеже под мишница. Изтича безшумно по коридора и отвори вратата към стаята на Илейн. Старото дърво изскърца протестиращо и се поддаде на мекия натиск на пръстите й.
През завитите с бели платна прозорци нахлуваше слънчева светлина. Слаби следи в праха издаваха къде е стояло тайнственото ковчеже. Стаята беше празна и без живот. Като гробница. Думата е съвсем правилна, каза си горчиво Ровена — една жена бе намерила тук смъртта си. Който и да беше отговорен за това, хората бяха видели името на Гарет, изписано с кръв като доказателство за вината му. Тя затвори вратата зад себе си и лицето й се вкамени.
Слезе долу по задната стълба. В библиотеката нямаше никой. Огънят в камината беше догорял отдавна.
Тя коленичи пред масата и намери ковчежето точно там, където го бе скрил Гарет. Внимателно плъзна пръсти по очертанията на розата, изрязана в бледото борово дърво. Тази роза беше дело на ръцете на Гарет. На момчето с ясни и светли очи, без сенките на миналото. На момчето с истинска усмивка, което никога не е извивало подигравателно устните си. Ровена беше готова да даде години от живота си, за да види отново това момче.
Тя вдигна капака, почти очаквайки да види купчинка кости на копринена възглавничка. Вместо това видя парче коприна с цвят на слонова кост. Извади го внимателно и го помириса със страх. Ами ако миришеше на розмарин? Опипа любопитно излинялата коприна, приглади гънките. Платът беше като жив в ръцете й. Много скоро й стана ясно, че това не беше нагръдник, а мъничък воал, предназначен за дете, пожълтят и покрит с петна от старост.
Ровена сгъна внимателно парчето плат и понечи да го сложи обратно в ковчежето, но след кратък размисъл отвори малкото сандъче, което носеше, и го пъхна вътре. Щракна капака и излезе бързо от стаята, за да се присъедини към другите, които я очакваха. Днес щяха да потеглят към Ардендон.
18
Тъй като беше на мнение, че един прост кон не би бил в състояние да носи целия му багаж, Ъруин измоли от Гридмор една клатушкаща се каручка и я натовари с шест сандъка. Самият той се покатери на най-горния и се засмя победоносно. В жакета си на жълти и сини карета приличаше повече на закръглен придворен шут, отколкото на паж. За разлика от малкия Фреди Ъруин се остави да бъде спечелен с няколко ката дрехи, един сребърен щит и кожена наметка, копие на наметката на Гарет. За да се сдобие със златна верижка и пръстен с печат, той беше готов да продаде Ровена и още шест годеници, ако имаше такива.
Щом видя Ровена, малкият Фреди отиде при нея и взе сандъчето от ръцете й. Тя засенчи очите си с ръка срещу яркото пролетно слънце, ала не откри облечения в черно рицар сред бъркотията на двора.
Дунла обикаляше заминаващите с табла, отрупана с топли хлебчета с масло. Ровена си взе едно и го захапа с наслада. Раздели го на две и хвърли другата половина на малкия Фреди.
— Благодаря — промърмори той и извърна глава. Слънцето посребряваше косата му. Панталонът и жакетът му бяха от сребърно-зелен плат, който подчертаваше стройната фигура. Хлътналите някога бузи сега бяха закръглени и румени.
Като видя затиснатата в колана му кама с красива дръжка, обсипана със скъпоценни камъни, Ровена се усмихна доволно. Камата беше подарък от Гарет.
— Защо не изпълняваш задълженията си?
— Какви задължения?
Тя го хвана меко за раменете и меланхолично си помисли, че скоро щеше да й се наложи да вдига ръце — момчето растеше много бързо.
— Сега си паж. Трябва да се грижиш за господаря си. Не знаеш ли, че без твоя помощ той не може да стегне железните ръкавици?
Малкият Фреди упорито вирна брадичка.
— Ако питаш мен, може да се обеси на ръкавиците си. Да не би да съм молил за това тъпо обучение?