Крис Картър
Отмъстителят
1
— О, много ти благодаря, че дойде след такова кратко предизвестие, Никол — каза Одри Бенет, когато отвори вратата на двуетажната си къща с бяла фасада в Ъпър Лаурел Каньон, богаташки квартал, който се намираше в района Холивуд Хилс в Лос Анджелис.
Никол ѝ се усмихна лъчезарно.
— Няма проблем, госпожо Бенет.
Никол Уилсън беше родена и израснала в Евансвил, Индиана, и говореше с характерния акцент на Средния запад. Тя не беше много висока — метър петдесет и осем — и модните списания не биха определили външността ѝ като поразително красива, но беше очарователна и имаше обезоръжаваща усмивка.
— Влизай, влизай — подкани я Одри, като махна с ръка. Явно бързаше.
— Съжалявам, че малко закъснях — рече Никол и влезе вътре, поглеждайки часовника си. Минаваше осем и половина вечерта.
Одри се усмихна.
— Ти сигурно си единственият човек в цял Лос Анджелис, който смята, че десетина минути е закъснение, Никол. Всички, които познавам, го наричат „модно навреме“.
Никол се усмихна, но въпреки забележката, пак изглеждаше смутена. Тя се гордееше, че е точна.
— Красива рокля, госпожо Бенет. На някакво специално място ли отивате тази вечер?
Одри сви устни.
— Вечеря в дома на съдия. — Тя се наведе към Никол и прошепна: — Те са ужасно скучни.
Никол се изкикоти.
— Здравей, Никол — каза Джеймс, съпругът на Одри, слизайки по сводестото стълбище, водещо към втория етаж на къщата. Беше облечен с елегантен тъмносин костюм с копринена вратовръзка на райета и подходяща на цвят кърпичка, която се подаваше от джоба на сакото му. Русата му коса с оттенък на бонбони лакта беше сресана назад и както винаги всеки косъм беше на мястото си. — Готова ли си, мила? — попита той съпругата си и сетне погледна часовника си „Патек Филип“. — Трябва да тръгваме.
— Да, знам. Ей сега идвам, Джеймс — отговори Одри и после пак се обърна към Никол. — Джош вече спи — обясни тя. — Цял ден игра и тича насам-натам и това е чудесно, защото към осем часа беше толкова изтощен, че задряма пред телевизора. Занесохме го в леглото му и той заспа, преди главата му да докосне възглавницата.
— Бог да го благослови — отбеляза Никол.
— Малкото дяволче тича толкова много днес, че би трябвало да спи непробудно до сутринта — добави Джеймс Бенет, като се приближи до двете жени, взе палтото на съпругата си от коженото кресло и ѝ помогна да го облече. — Наистина трябва да тръгваме, мила — прошепна той в ухото ѝ и я целуна по шията.
— Знам, знам — отвърна Одри и кимна към вратата до облицованата с речни камъни камина в източната стена на дневната. — Вземи си каквото искаш от кухнята, Никол. Знаеш къде е всичко, нали?
Тя кимна.
— Ако Джош се събуди и поиска шоколадов кейк, не му давай. Последното, което му трябва, е още една доза захар посред нощ.
— Добре — усмихна се Никол.
— Може да се върнем късно — продължи Одри. — Но ще ти се обадя по някое време да проверя дали всичко е наред.
— Приятна вечер — пожела им Никол, придружавайки ги до вратата.
Одри пристъпи няколко крачки по верандата, обърна се към момичето и прошепна „скука“.
Никол затвори вратата, качи се на горния етаж и се приближи на пръсти до стаята на Джош. Тригодишното момченце спеше като ангелче, прегърнало плюшено същество с огромни очи и уши. Застанала на прага, тя го погледа още малко. Детето изглеждаше толкова прелестно с къдравата си руса коса и розовите бузки, че ѝ се прииска да го гушне, но не посмя да го събуди. Изпрати му въздушна целувка и се върна долу.
Седна в стаята с телевизора и близо час гледа някакъв стар комедиен филм, а после стомахът ѝ започна да къркори. Едва тогава се сети, че Одри Бенет беше споменала нещо за шоколадов кейк. Никол погледна часовника си. Определено беше време за лека закуска и парче шоколадов кейк беше идеално. Тя излезе от стаята и отново се качи горе да провери Джош. Той спеше дълбоко. Дори не беше сменил позата си. Никол се върна долу, прекоси дневната, небрежно отвори вратата на кухнята и влезе.
— Хей! — уплашено извика и отскочи назад.
— Хей! — изкрещя след част от секундата мъжът, който седеше до масата и ядеше сандвич. Той изпусна сандвича и скочи, събаряйки чашата с мляко. Столът се прекатури зад него.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Никол и отбранително отстъпи назад.
Мъжът озадачено се втренчи в нея за няколко секунди, сякаш се опитваше да проумее какво става.
— Аз съм Марк — най-после отговори и посочи към себе си, използвайки двете си ръце.
Двамата се вгледаха един в друг и Марк бързо осъзна, че името му не означава абсолютно нищо за жената.
— Марк? — повтори той, превръщайки всяко изречение във въпрос, сякаш Никол би трябвало да знае всичко, което ѝ казваше.