— Робърт, обажда се Ейдриън.
Хънтър изпусна затаения си дъх.
— Извади ли късмет?
Последва мълчание, изпълнено с напрежение.
— Ейдриън?
— Да. Имам файловете, които търсиш. В момента ти ги изпращам по електронната поща.
— Благодаря, Ейдриън. Длъжник съм ти.
— Така е. Робърт? — рече Кенеди точно преди Хънтър да остави телефона.
Да.
— Бъди внимателен, стари приятелю.
Хънтър прекъсна връзката и отвори електронната си поща. Секунди по-късно пристигна имейлът от Кенеди. Полето с името на субекта беше оставено празно. Съобщението съдържаше само две думи — Желая успех, но имаше три прикрепени файла. Той отвори първия и започна да го чете. Информацията в него беше почти същата, която вече беше открил, само че много по-подробна.
Вторият прикрепен файл се състоеше само от една черно-бяла фотография на същия субект, който беше разглеждал, преди да му се обади Кенеди. Когато снимката изпълни екрана, дъхът му спря. Фотографията беше стара, но не толкова, колкото онази, която беше открил. Беше направена в контролирана среда, не от голямо разстояние, и субектът гледаше право в обектива.
Хънтър не повярва на очите си.
Отне му повече от минута, докато превъзмогне стъписването си от онова, което виждаше. След това най-после отвори последния прикрепен файл, най-секретният от всички документи, които му беше изпратил Ейдриън Кенеди.
И най-шокиращият.
Докато го четеше, обзе го чувството, че животът е изгубил логиката си.
Робърт стана и започна да крачи из стаята, докато се опитваше да подреди мислите си и да реши какво да направи.
Часовникът на стената показваше един без една минута след полунощ.
Хънтър взе мобилния си телефон и се обади на двама души. Вторият беше партньорът му.
81
Гарсия се беше прибрал вкъщи към девет и петнайсет вечерта. Обади се на Ана от Управлението и за пореден път ѝ каза, че няма да се върне навреме за вечеря. Както винаги, тя отвърна, че няма проблем. И без това не смятала да си ляга рано и щяла да претопли яденето, когато Карлос се върне, за да вечерят заедно.
Те бяха заедно от последната им година в гимназията и дори да беше търсил, Карлос нямаше да намери съпруга, която да го подкрепя повече от нея. Ана знаеше колко много обича работата си той. Виждаше го колко усилено работи. Тя разбираше всеотдайността и жертвите, съпътстващи труда на детектива в град като Лос Анджелис, и напълно ги приемаше. Но въпреки невероятната ѝ психическа сила беше съвсем естествено да се страхува и понякога Ана се боеше, че един ден ще ѝ се обадят по телефона или ще почукат посред нощ на вратата ѝ и ще ѝ съобщят, че съпругът никога вече няма да се върне у дома.
Истината беше, че след последния случай на Хънтър и Гарсия, онзи, който накара капитан Блейк да принуди двамата да си вземат двуседмичен отпуск, Карлос беше готов да напусне специалната секция към отдел „Обири и убийства“.
Гарсия беше безстрашен, но последното разследване бе довело Ана на косъм от смъртта и това го беше уплашило безумно. Тя означаваше всичко за него и ако я загубеше, щеше да се побърка. Той каза на съпругата си за решението си, но тя го убеди да не напуска.
Тази вечер, след като вечеряха заедно, Гарсия дръпна Ана под душа със себе си. Това му напомни как се бяха любили за пръв път. След това двамата си легнаха, чувствайки се напълно изтощени.
На Карлос му се стори, че сънува, когато чу потракване вдясно от него. Обърна лице в тази посока, но не отвори очи.
И пак го чу.
Той въздъхна озадачено и отвори очи само колкото да види мобилния си телефон, който вибрираше върху нощното шкафче. След още две секунди умореният му и сънен мозък разбра какво става и Гарсия най-сетне протегна ръка към телефона.
— Ало? — изрече сънено, бързо скочи на крака и излезе от спалнята, за да не събуди Ана.
Твърде късно — тя вече се обръщаше на другата страна в леглото.
— Карлос, обажда се Робърт.
— Ммм, Робърт? — попита Гарсия, сякаш не беше сигурен кой е Робърт. Мозъкът му изведнъж заработи. — Робърт. — Този път гласът му беше настойчив: — Какво става? Хванахме ли го? Арестуваха ли Мат Хейд?
— Не. Забрави за това, Карлос. Нищо не е така, както мислехме. Грешали сме.
— Грешали сме? За какво, Робърт?
— За всичко.
82
Хънтър кара почти час, когато най-после забеляза тесния черен път, скрит в храстите вляво от шосето, по което се движеше! Нямаше пътни знаци, никакви указания и осветление и дори някой, който го търсеше. Хънтър лесно можеше да го подмине. И Робърт го направи. Той мина два пъти по същата отсечка на шосето, преди най-после да забележи пролуката в храстите.