Хънтър примига отново, но този път събра сили да отвори очи. Поради болката и объркването му отне известно време да разбере какво вижда — босите си крака, докосващи пода, отпуснати, сякаш принадлежаха на мъртвец. И тогава осъзна, че е завързан в същата поза, в която бяха намерили Алисън Аткинс в подобната на хамбар постройка. Ръцете му бяха протегнати високо горе над главата, а китките — оковани с лъскава метална верига, омотана около метална тръба, минаваща по тавана и заключена с два катинара. Веригата държеше цялата му тежест и се беше впила дълбоко в китките му. По раменете и ръцете му се стичаха тънки струйки кръв.
Борейки се с нетърпимата болка в главата и ръцете, Хънтър вдигна глава и погледна нагоре. Нямаше начин да се измъкне сам от оковите.
— Трябва да призная, че ти ме изненада, Робърт.
Гласът се чу някъде от сенките пред него. Хънтър погледна в тази посока, но не видя никого.
— Не очаквах, че ще дойдеш тук. Не мислех, че ще се досетиш.
Въпреки че гласът звучеше малко по-различно от този на двата записа на обажданията до телефон 911, които беше слушал, Хънтър пак го позна. Беше го чувал много пъти.
Ето защо не показа изненада, когато мъжът излезе от сенките и застана пред него.
— Здравей, Робърт.
86
Червей не беше мигнал цяла нощ. И как би могъл? Всеки път, когато затвореше очи, я виждаше. Гола. С ръце, завързани над главата. Тялото ѝ, поклащащо се на гредата и окачено на веригата, с която бяха оковани китките ѝ. Той никога нямаше да забрави начина, по който тя го беше погледнала.
Ужасът в очите ѝ.
Отчаянието в изражението ѝ.
Страхът, който се излъчваше от всяка пора на тялото ѝ.
Алисън. Това беше името ѝ. Също като с предишните две жени, Чудовището го беше накарало да го повтаря, докато се запечата в паметта му.
Похитителят беше изкарал Червей от килията, беше го завързал за стола и го беше накарал да гледа как разпаря корема на горката жена. Разрезът беше толкова широк, че момчето си помисли, че мъжът ще я среже на две.
Момчето почувства, че от стомаха му се надигнаха горчиви киселини и се качиха в гърлото му, но вече много добре знаеше, че не трябва да повръща пред Чудовището. Стисна зъби, затвори очи и някак съумя да преглътне киселините.
Убиецът обаче не беше приключил.
Червей искаше да отмести очи, но установи, че това е невъзможно. Той сякаш беше хипнотизиран от жестокостта на сцената пред него.
Сега, отново в килията, на Червей му хрумна друга мисъл, в която имаше искрица надежда. Полицията може и да не издирваше него, но сигурно търсеше тези жени. За разлика от неговия баща техните родители не бяха платили на Чудовището да ги отърве от тях. Червей беше убеден в това. Ако издирваше мъжа, който беше отвлякъл и убил тези жени, полицията търсеше Чудовището. И ако намереха него, щяха да открият и Червей.
Мисълта пося ново семе на надежда в сърцето на момчето.
87
Ризата на Хънтър беше мокра от пот и той усещаше как по краката му се стичат капки. Той се огледа наоколо, опитвайки се да разбере в каква стая се намира.
Въпреки слабата светлина, която идваше някъде над главата му, пространството беше тъмно и забулено в сенки, също като стаята, в която се беше озовал, когато убиецът го нападна, но определено беше друга. Стените бяха от блокчета сгуробетон, а подът — от солиден бетон. Няколко метални тръби кръстосваха тавана в различни посоки. Вляво видя няколко стъпала, водещи към затворена врата. Не се съмняваше, че се намира в мазето на тази затънтена в дивата пустош къща. Ако това място можеше да се нарече къща.
Мъжът, който излезе от сенките, спря пред Хънтър и зачака.
Робърт дори не го погледна. Ръцете му бяха схванати и подути. Веригата около китките му спираше притока на кръв. Той се опита да раздвижи пръстите си. Успя да ги свие, но движението предизвика мъчителна болка.
Хънтър изохка.
Мъжът се усмихна.
— Моля те, кажи ми, Робърт, как се досети? — попита детектив Трой Сандърс, шефът на специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“. Позата му беше отпусната, а гласът — спокоен.
Хънтър насочи поглед към него.
Сандърс чакаше.
— Ти ни каза — отговори му. Гласът му звучеше дрезгаво и уморено.
— Нима?
— Бележките, които ти ни изпрати. Първо на кмета Бейли и после на мен. Те бяха пълни с улики.
Сандърс се усмихна.