— Да, така беше.
— Само не знаехме какво означават… до тази вечер.
— Какво ги издаде, Робърт? Какво те накара да разбереш какво означават уликите?
Хънтър се закашля и топката с шиповете в главата му отново прониза мозъка му.
— Последното ти обаждане на телефон 911 — отвърна.
Отговорът, изглежда, изненада Сандърс.
— Така ли? И как?
Хънтър облиза напуканите си устни.
— Свали ме от веригата и ще ти кажа.
Убиецът се засмя, заобиколи го и изчезна зад него.
— Не мога да го направя, Робърт, но да видим какво ще мога да сторя.
Хънтър изведнъж чу дрънчене на метал. Веригата, с която бяха оковани китките му, се отпусна малко и краката му докоснаха пода. Това му позволи да се залюлее на пръсти и да използва краката си, за да крепят малко от тежестта му, освобождавайки част от напрежението в ръцете. Почувства се божествено.
— По-добре ли е така? — попита Сандърс.
Той не отговори.
— Е, обясни ми, Робърт, как последното ми обаждане на телефон 911 ти помогна да се досетиш за всичко?
Хънтър бавно си пое дъх.
— Името на жертвата — отвърна. — Алисън.
Сандърс отново го заобиколи и застана пред него.
— Ти го споменаваш три пъти — добави Хънтър. — Накара диспечерката да го запише. Защо ще го правиш? Не се връзваше, защото това щеше да бъде едно от първите неща, които щяхме да разберем, особено след като ти използва нейния мобилен телефон, за да се обадиш.
Сандърс не отговори, но на устните му заигра лека усмивка.
Хънтър се придвижи на пръсти малко наляво за по-добра опора на тежестта си.
— Фактът, че ти толкова настояваше диспечерката да запише името ѝ, не звучеше логично. Затова се върнах на бележката, която ми изпрати, и отново я прочетох внимателно.
Другият чакаше.
— „Уликите са в името“ — цитира Хънтър. — Ти беше написал това.
Сандърс кимна. Усмивката му стана по-широка.
— Уликите бяха имената — продължи Хънтър. — Имената на жертвите.
— Много добре, Робърт. Смаян съм.
Хънтър отново облиза устни.
— Освен това ти беше написал, че… — Закашля се още веднъж и пак се наложи да изтърпи топката с шиповете за няколко секунди — пренаписваш историята.
Усмивката най-после разцъфна на лицето на убиеца.
— И започна да търсиш в миналото, използвайки имената на жертвите като ключови думи. Всичките.
Мълчанието на Хънтър беше красноречиво.
— Нека отгатна — каза Сандърс. — Главата ти се е замаяла от онова, което си открил.
Хънтър преглътна с усилие.
— Онова, което открих, изясни почти всички улики в двете бележки. Нещата изведнъж придобиха логика. Загадката започна да се разплита.
— Радвам се — отбеляза Сандърс. — Но каквото и да си търсил, Робърт, знам, че резултатът, който си получил, не е отговорил на всички въпроси. Една много важна част от загадката все още липсва.
— Да — призна той.
— Картината все още е непълна, Робърт. Ти все още нямаш представа кой всъщност съм аз, нали?
Хънтър и Сандърс сключиха погледи като в битка. Хънтър мигна пръв.
— Истинското ти име е Ричард — каза. — Ричард Темпъл.
Сандърс го погледна стъписано и едва след няколко секунди преодоля шока от онова, което беше чул. Той се засмя отново, но този път смехът му беше странен и обезпокои Хънтър. Изклокочи от дълбините на тялото му, сякаш го беше дъвкал дълго, преди да го изплюе. И беше хриплив от болка. Емоционална болка. Когато заговори отново, тонът му беше зловещ.
— Грешиш, Робърт. Не се казвам Ричард. Името ми е… — Той млъкна и неспокойно завъртя врат първо наляво и после надясно. — Червей.
88
Бяха изминали шест години.
Надеждата на Червей, че един ден полицията ще залови Чудовището за някое от отвратителните престъпления, които бе извършил през годините, беше угаснала отдавна. Той нямаше да бъде спасен. Чудовището никога нямаше да го пусне.
Червей вече беше на осемнайсет години. Все още беше кльощав, но висок почти колкото Чудовището. Очакваше, че вече ще е мъртъв, но Чудовището, изглежда, харесваше компанията му.
Всяка година на рождения ден на Червей Чудовището сядаше с него в кухнята и му говореше, сякаш бяха стари приятели. Червей предимно мълчеше, но все пак това беше единственият ден в годината, когато Чудовището се държеше с него като с човешко същество.
Днес беше осемнайсетият му рожден ден.
Чудовището го беше събудило рано — в шест без петнайсет, както правеше абсолютно всеки ден от шест години. Окова го само за едната китка за металната халка в кухнята и му позволи да яде закуска. Не от пода. Не с ръце, а като цивилизован човек.
— Имам един въпрос към теб, Червей — каза Чудовището, когато той изяде парчето шоколадова торта.