— Господи! — възкликна.
Доктор Хоув взе цифровия си фотоапарат и документира всичко, а след това съблече напълно трупа, напръска го с фунгицид и с помощта на маркуч със силна струя вода старателно изми и дезинфекцира всеки сантиметър. Щом приключи, тя включи диктофона и започна официалния преглед.
Първо съобщи датата и часа, а после номера на случая. След това описа общото състояние на тялото. Сега беше време да премине към ужасяващите детайли.
Доктор Хоув сложи на главата си челен рефлектор с лупа и насочена лампа и огледа кожата на врата на жертвата. Нямаше подозрителни охлузвания. Бързият мануален преглед показа, че нито ларинксът, нито трахеята на младата жена са прекършени. Подезичната кост също не изглеждаше счупена. Абсолютно нищо не предполагаше, че Никол Уилсън е удушена с ръце или по друг начин.
С палец и показалец, съдебният лекар повдигна клепачите на жертвата и с помощта на лупата внимателно огледа очите. Както очакваше, роговиците бяха мътни и непрозрачни, но патоанатомът търсеше мънички червени точки в очите или по клепачите, наречени петехии. Тези малки кръвоизливи в кръвоносните съдове се появяваха навсякъде по тялото по ред причини, но когато ги има в очите или по клепачите, това обикновено се дължи на блокаж на дихателната система — задушаване или асфиксация.
Каролин не откри такова нещо. Освен това Никол Уилсън, изглежда, не беше умряла от липса на кислород.
Следващата стъпка беше да провери всички отверстия на жертвата за някакви следи от агресия, сексуална или друг вид. Доктор Хоув започна от устата, отвори я и провери за травми или промяна в цвета на кожата или зъбите. Някои отрови оставят ясни знаци, че са били използвани, като или изгарят лигавицата в устата на жертвата, или оставят утайка, която променя цвета на зъбите и езика, или и двете. Тя не откри видими следи от отравяне, но трябваше да изчака резултатите от токсикологичните анализи, за да бъде напълно сигурна.
Тя се приготви да продължи по-нататък, когато нещо привлече вниманието ѝ.
— Чакай малко — промълви Каролин, включи лампата на челния рефлектор, присви очи и се вгледа в устата на Никол Уилсън.
— Какво има тук?
Тя огледа гърлото на жертвата.
— Да ме вземат дяволите.
Внимателно отмести главата наляво, а после надясно, и малко надолу. Нямаше съмнение, че в гърлото на жертвата беше заседнало нещо.
Доктор Хоув взе цифровия фотоапарат от масичката с инструментите вдясно от нея и започна да снима от три различни ъгъла. Щом приключи, тя взе извит хирургичен форцепс и го пъхна в устата на Никол. След няколко секунди Каролин хвана края на предмета в гърлото ѝ, който приличаше на лист дебела хартия, и предпазливо започна да го изважда.
— Какво е това, по дяволите?
Хартията се измъкваше постепенно, докато най-сетне излезе цялата. Листът беше дълъг двайсетина сантиметра, навит на руло и пъхнат в гърлото на мъртвата жена.
Съдебният лекар сложи хартията на алуминиев поднос, отново взе фотоапарата и направи още две снимки.
След това остави фотоапарата и съвсем бавно започна да развива рулото хартия.
Въпреки всичко, което беше виждала през годините като патоанатом, а доктор Хоув бе виждала невероятни неща, когато разви тръбичката от хартия, тя затаи дъх.
— Мамка му!
10
Денят навън беше ясен и топъл, с безоблачно небе, каквото можеше да се види само на Карибските острови. Дори по това време на утрото и въпреки че от запад повяваше лек ветрец, температурата вече беше двайсет градуса.
Гарсия караше колата, а Хънтър отново преглеждаше данните за Никол Уилсън и снимките в двете досиета, които им беше дала капитан Блейк. Когато излязоха на магистралата „Дарбър“ и се отправиха към летището, мобилният телефон на Робърт иззвъня в джоба му.
— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той на второто позвъняване.
— Робърт, обажда се доктор Каролин Хоув от Института по съдебна медицина.
— О, здравей, докторе. — Не очакваше тя да се обади толкова скоро.
— Не съм сигурна дали „добре дошъл“ са най-подходящите думи, но все пак… добре дошъл отново.
— Благодаря.
Гласът на доктор Хоув звучеше уморено. Той знаеше, че това не е необичайно, като имаше предвид тежката ѝ работа и проблемите ѝ със съня. Не че тя беше обсъждала този въпрос с него или с някой друг, но Робърт знаеше за съпруга ѝ, и беше разпознал издайническите признаци на безсънието преди година, точно след загубата ѝ. Умееше да ги разпознава.
И той страдаше от безсъние. Бореше се с него почти през целия си живот. Беше започнало в лека форма, след като майка му загуби битката с рака, и се засили с течение на годините, но Хънтър разбра, че безсънието е защитен механизъм на мозъка, за да не трябва да се справя с ужасяващите кошмари, които го измъчваха почти всяка нощ. Вместо да се бори, той се научи да живее с него и можеше да изкара седмици с три, понякога с два часа сън нощем.