— Току-що приключих аутопсията на случай 75249-6, млада жена, идентифицирана като Никол Уилсън. Според преписката твоят отдел разследва случая, така ли?
— Да.
— Добре. — Доктор Хоув прелисти няколко страници. — Мисля, че ще искате да видите какво открих, Робърт.
— Разбира се, докторе. Но в момента отиваме на мястото, където е бил намерен трупът. Ще дойдем в моргата след… — Той погледна часовника си. — След около два часа.
Настъпи напрегнато мълчание. Когато Каролин отново заговори, в гласа ѝ прозвуча нещо друго — тревога, което беше много необичайно.
— Повярвай ми, Робърт, наистина мисля, че първо трябва да видиш нещо тук.
11
Главната сграда на лосанджелиския Институт по съдебна медицина на Норт Мишън Роуд беше внушителна както по размери, така и в архитектурно отношение. Голямата болница, превърната в морга, демонстрираше нюанси на Ренесанс и неокласицизъм и имаше фасада от теракотени тухли със светлосиви детайли. От двете страни на екстравагантното входно стълбище се извисяваха старомодни стълбове с лампи и съдейки само по външния вид, човек би си помислил, че вдъхновението за този пищен дизайн е дошло от стария град в Прага или историческите университети в Оксфорд.
Гарсия паркира в зоната, запазена за служителите на силите на реда. Двамата детективи бързо се качиха по стълбите, водещи към главната сграда, отвориха големите остъклени врати на оживеното, но приятно охладено с климатик фоайе, и влязоха.
Не се изненадаха от големия брой хора вътре. Лосанджелиският Институт по съдебна медицина беше най-оживеният в целите Съединени щати и приемаше по стотина трупа всеки ден. Освен това беше единственият в страната с магазин за сувенири, където човек можеше да си купи суитчъри, бейзболни шапки, чаши, кости от скелет и куп други неща, всичките с емблемата на лосанджелиската морга.
Хънтър и Гарсия заобиколиха група японски туристи и се приближиха до главната рецепция. Чернокожата служителка на средна възраст отмести поглед от екрана на компютъра, махна очилата си за четене и им отправи усмивка, която беше сърдечна и същевременно тъжна.
— Здравейте, господа. Какво мога да направя за вас? — Тя говореше с тона на библиотекарка.
Поздравите на рецепционистите в моргата бяха едни и същи навсякъде в САЩ. Те никога не поздравяваха хората с думите „добро утро“, „добър ден“ или „добър вечер“. Онези, които посещаваха моргата, трудно биха открили нещо добро в деня, който преживяваха.
— Детективи Хънтър и Гарсия от лосанджелиската полиция. Идваме при доктор Каролин Хоув — каза Робърт и показа служебните си документи. Карлос направи същото. — Тя ни очаква — добави Хънтър.
Рецепционистката разгледа детективските им значки и протегна ръка към телефона пред нея, но преди да набере номера, тежката метална врата в източната стена се отвори и във фоайето влезе доктор Хоув.
— Робърт, Карлос — възкликна тя. — Идвате точно както обещахте.
Каролин беше облечена с бяла лабораторна престилка с карта със снимка, закачена на левия джоб, и държеше синя папка в дясната си ръка.
— Здравей, докторе — сърдечно я поздравиха в един глас двамата.
Доктор Хоув беше висока и слаба жена с дълбоки, проницателни зелени очи. Дългата ѝ кестенява коса беше прибрана на кок и пъхната под мрежичка като на работничка във фабрика. На врата ѝ висеше хирургична маска.
— Ще го кажа още веднъж — добави тя. — Не съм сигурна дали е уместно, но… добре дошли отново, и двамата. — Каролин погледна Хънтър и присви очи. — Въпреки че ти не изглеждаш като да си се върнал от почивка, Робърт. Наистина ли ходи някъде?
— О, да.
Гарсия сдържа усмивката си.
— Е, какво откри, докторе? — попита Хънтър, поглеждайки папката в ръцете ѝ.
Доктор Хоув не проследи погледа му, а кимна към вратата, през която току-що беше излязла.
— По-добре елате с мен.
12
Хънтър и Гарсия последваха съдебната лекарка. Минаха през двойни люлеещи се врати и тръгнаха по широк коридор с продълговати лампи на тавана и лъскав под.
Посрещна ги студен мирис на антисептик, който се задържа във въздуха и раздразни ноздрите им.
Робърт мразеше тази миризма. Колкото и пъти да беше минавал по тези коридори, той не можеше да свикне с нея. Дискретно се почеса по носа и се постара да диша само през устата.
Тримата минаха покрай две затворени врати с прозорчета от матирано стъкло в лявата страна на коридора и в дъното завиха надясно и продължиха по втори, по-тесен коридор. Там видяха трима лаборанти, също с бели престилки, които стояха до кафемашината и не им обърнаха внимание.