— Установи ли приблизителния час на смъртта, докторе? — попита Хънтър.
— Ако предположим, че тялото е било държано на стайна температура след смъртта, а аз не открих признаци за противното, бих казала, че тя е мъртва от около трийсет часа — обясни съдебният лекар.
Хънтър и Гарсия знаеха, че Никол Уилсън е била отвлечена седем дни преди да бъде намерен трупът ѝ, и това означаваше, че убиецът я е изтезавал пет и половина дни подред.
Преди да заговори отново, доктор Хоув си пое дълбоко дъх.
— Но това не е всичко — каза тя.
Двамата детективи я погледнаха изненадано.
— Всичко, което ви разказах за тази жертва… как е била изтезавана и убита… нищо не е по-страшно в сравнение с това.
— В сравнение с кое, докторе? — попита Карлос.
Патоанатомът се обърна и взе нещо от масата с инструментите — прозрачен найлонов плик за веществени доказателства, в който имаше бял лист хартия.
— С това.
— Какво е? — попита Хънтър.
Каролин се втренчи в плика и сетне погледна в очите Робърт.
— Бележка от убиеца. Беше я пъхнал в гърлото на жертвата.
— Почакай. Какво? — Гарсия вдигна ръка, сякаш не беше чул добре.
Хънтър не помръдна.
— Този лист хартия първо е бил навит на руло и после внимателно пъхнат в гърлото на жертвата — обясни доктор Хоув и даде пликчето на Робърт. — Бележката е красноречива.
Листът беше дълъг двайсетина сантиметра и широк дванайсет-тринайсет сантиметра. Чисто бял. Без редове. В средата, написани с кръв, имаше три думи:
14
След като излязоха от Института по съдебна медицина, Хънтър и Гарсия отидоха за четирийсет и осем минути на мястото, където беше намерен трупът на Никол Уилсън — голямо, пустеещо зелено поле близо до Международното летище на Лос Анджелис. Полето беше дълго осемстотин и широко четиристотин метра. На по-голямата част растяха гъсти дървета като восъчна мирта, бял ясен и калифорнийско пиперено дърво, с изключение на две малки площи, където имаше трева и няколко ниски храста един от западната страна и друг, много по-малък, от югоизточната страна, където беше оставено тялото. На тази полянка се извисяваше самотно дърво, сякаш беше решило да избяга от гористото поле. Трупът на Никол Уилсън е бил сложен на няколко крачки от него.
Детективите не разговаряха много по време на пътуването. Всеки беше потънал в мислите си, мълчаливо преповтаряйки казаното от доктор Хоув и опитвайки се да намери логика в безумния акт.
Но макар и мълчаливо, двамата бяха сигурни в едно — убиец, който беше достатъчно дързък да напише послание с кръв и внимателно да го пъхне в гърлото на жертвата, знаейки, че ще бъде намерено по време на аутопсията, и достатъчно самоуверен да се нарече СМЪРТ, не го беше направил за забавление. Не го беше сторил само за да дразни полицията и да подхранва себелюбието си. Беше го направил по една-единствена причина — да извести на всички, че няма да спре дотук.
Гарсия зави надясно по Пършинг Драйв, когато стигна до Югозападния край на Международното летище, и намали скоростта.
Районът беше отцепен и полицията вече беше определила периметър. Поради уединеното местоположение, наоколо имаше малко любопитни. Онези, които бяха опитали късмета си, бяха държани твърде далеч, за да могат да съзрат нещо интересно, и изглеждаха отегчени и готови да се откажат всеки момент.
Един-единствен репортер се мъчеше да получи някаква информация от полицаите до жълтата лента, на която пишеше: „Полицейска линия — не преминавай“.
Въпреки намаляващия брой през последните години убийствата в Лос Анджелис все още бяха нещо обичайно. В Града на ангелите имаше средно по едно убийство на всеки трийсет и девет часа. Макар че вестниците и новинарските телевизионни станции все още отразяваха някои от тях, убийството вече не представляваше голяма новина, освен ако не включваше някаква сензация — привличащ вниманието фактор, като например замесването на знаменитост, изключително насилие или деяние на сериен убиец.
Докато Гарсия се приближаваше към периметъра от другия край срещу репортера, униформен полицай му направи знак да завие наляво и да продължи нататък, но Карлос само намали още скоростта. Ядосан, полицаят поклати глава и измърмори нещо под носа си, а после пристъпи към хондата на Гарсия.
— Господине, както виждате, пътят е затворен — с отегчен глас каза той и първо посочи полицейската лента, а после наляво. — Трябва да заобиколите.