— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Робърт.
— Убиецът явно не се е опитвал да скрие трупа — добави Гарсия. — Огледай се наоколо. Почти навсякъде на полето има по-гъсти дървета. Можел е да скрие тялото там. Защо ще го оставя тук, на най-откритото място? Освен това този тип е достатъчно арогантен, за да ни напише бележка и да ни каже избраното от него име — СМЪРТ. Знаел е, че бележката ще бъде намерена по време на аутопсията и че ще стигне до полицията. Да не говорим за сценката, която е изиграл с жертвата, преди да я отвлече. Той е себелюбив, при това много. Самоуверен е, явно интелигентен, и има познания. Знае го и иска и ние да го знаем. Ако такъв човек иска да скрие труп, не би го оставил на крайградско поле, а би го потулил, без следи и свидетели. Изхвърлил го е тук, защото е искал да бъде намерено.
Хънтър кимна в знак на съгласие и каза:
— Но нещо пак не се връзва.
Гарсия отново се огледа наоколо.
— Знаем, че извършители, които полагат жертвите си в специфични пози или форми, с намерението да бъдат намерени така, са много педантични във всичко, във всеки детайл — продължи Робърт. — Повечето до степен на обсесивно-компулсивно разстройство. — Той посочи снимката на трупа. — Положението на ръцете, краката, главата, косата, дрехите, гримът и обстановката наоколо… всичко трябва идеално да съответства на картината в ума на извършителя.
Над тях премина още един самолет, готвещ се за приземяване. Хънтър изчака звукът да утихне и продължи:
— Този човек влага много време и усилия в онова, което прави — отвличането, изтезанията, методът на убиване, полагането на трупа, когато го оставя, бележката в гърлото на жертвата… всичко е извършено с огромно внимание към детайлите. Той не иска ние да пропуснем нищо. Иска да знаем за колко добър се мисли.
— Съгласен съм — каза Гарсия. — И това ме безпокои. Искал е трупът да бъде открит бързо, преди климатичните условия да започнат да му въздействат, преди нещо или някой да го размести.
Ето защо нещо не е наред с мястото. Твърде уединено е, твърде далеч от шосето… Чакай малко. — Той вдигна ръка и погледна партньора си.
— Кой е открил трупа? — попита Робърт. — Кой се е обадил на полицията?
— И аз щях да те попитам същото — отвърна Гарсия, вече прелиствайки папката, която носеше. — Кой би попаднал на труп тук? Аха, ето го докладът на диспечера. — Той извади лист от папката. Докато го четеше, се намръщи от съмнение. — Анонимно обаждане, направено от мъж, велосипедист, в 00:39 часа.
Зелената площ, на която се намираха, определено не беше градски парк, а по-скоро приличаше на горичка, сгушена между летището и водопречиствателната станция. Хората не разхождаха кучетата си тук. Не тичаха за здраве, нито караха велосипеди на място като това, особено нощем.
— Велосипедист, минаващ оттук половин час след полунощ, е забелязал трупа? — повтори Карлос и посочи Пършинг Драйв.
— От онова шосе? От трийсет-четирийсет метра? В непрогледен мрак? — Той се ухили. — Малко вероятно.
15
Като внимаваше да не повреди наскоро лакирания си в бледорозово маникюр, Грейс Хамилтън отвори пакета, изпратен по „ФедЕкс“. Вътре имаше стандартен кафяв плик, адресиран до кмета на Лос Анджелис, Ричард Бейли. Отпред с големи червени букви пишеше: СПЕШНО — ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО.
Тя взе опаковката и погледна името на подателя на гърба. Тайлър Джордан.
Грейс се намръщи. Името не ѝ беше познато. Адресът беше местен, някъде във Виктория Парк, Централен Лос Анджелис. Въпреки че имаше фантастична памет за имена и адреси, тя не можа да си спомни да го е виждала преди. Мястото за връзка с подателя беше оставено празно. Типично.
Грейс приближи стола си до бюрото с компютъра и отвори на екрана приложение, което ѝ позволяваше достъп до адресната книга на кмета Бейли. Написа паролата, въведе фамилията „Джордан“ и щракна на „Търси“. Получи три попадения, но нито едното не беше Тайлър. И никой от тях не беше от Лос Анджелис. Тя пробва „Тайлър Джордан“ първо без тире, после с тире.
Нищо.
Това изобщо не ѝ се стори странно. Не беше необичайно хората да надписват пощата си със „спешно“, „строго секретно“ или „лично и поверително“ с надеждата, че ще стигне неотворена до бюрото на кмета. Това обаче се случваше рядко.
Кметът Бейли получаваше стотици писма всеки месец, но работата на Грейс беше да се погрижи той да не губи ценното си време в четене на глупости, които пристигаха всеки ден.
Който и да беше Тайлър Джордан, той или тя, защото Тайлър можеше да е мъж или жена, изглежда, не беше познат на кмета Бейли. Само този факт вече поставяше плика на купчината „Не толкова спешни“, но наближаваха избори и Грейс не можеше да си позволи да пренебрегне нещо евентуално важно.