Бейли стана и оправи ръкавите на сакото си.
Жените също станаха.
— За мен беше абсолютно удоволствие, дами, и искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете при мен — добави той и протегна ръка. Ръкостискането му беше добре отработено като цялостното му представяне — достатъчно крепко, за да покаже авторитетност и власт, но не прекалено силно. Кметът Бейли изпрати двете жени до вратата и им се усмихна още веднъж за довиждане.
Грейс Хамилтън, личната му асистентка, стоеше във външния кабинет и държеше стандартен кафяв плик.
Както винаги Грейс беше безупречна. Днес беше с морскосин костюм, който ѝ стоеше изключително добре, и бяла копринена блуза, но изражението на лицето ѝ съвсем не беше спокойно и усмихнато както обикновено.
— Ричард — каза тя и пристъпи към него, след като двете посетителки си тръгнаха.
Кметът настояваше Грейс да се обръща към него на малкото му име. Желанието му не се дължеше на опити да я сваля, макар че той обичаше да флиртува и много го биваше в това отношение, а защото не харесваше официалности в кабинета си… пък и това го караше да се чувства по-млад.
Бейли се вгледа в нея и се сепна. В очите ѝ имаше страх.
— Грейс, наред ли е всичко? — В изражението му и тона на гласа му нямаше нищо престорено. Загрижеността му беше неподправена.
Грейс Хамилтън никога не обсъждаше нищо с кмета в чакалнята.
— Може ли да поговорим на четири очи, моля? — Гласът ѝ звучеше нервно и настойчиво.
— Разбира се — отговори той, кимна, отстъпи встрани и я покани в кабинета си.
Асистентката влезе, затвори вратата и последва Бейли до голямото му дъбово бюро.
— Какво има? — попита той, обръщайки се с лице към нея.
— Това пристигна тази сутрин — каза тя и вдигна плика, който носеше. — Адресирано е до теб и е маркирано като „спешно — лично и поверително“.
Бейли я погледна.
— Да. Е, и? Всяка седмица получавам купища такива писма. Прегледа ли съдържанието?
— Да — кимна Грейс. — Има снимка. — Тя млъкна, сякаш да си поеме дъх. — И бележка.
Бейли отмести поглед към плика.
Тя му го даде.
Без да сяда, той го отвори и бръкна вътре. Първото, което извади, беше моменталната снимка с размери десет на петнайсет сантиметра.
Грейс с отвращение отмести поглед встрани.
Бейли погледна изображението и се вцепени. В стомаха му зейна яма, която заплаши да го погълне целия.
— Какво е това, по дяволите?
Снимката беше на женско лице, което обаче съвсем не беше красиво. Тъмнокестенявата ѝ коса беше мръсна, мокра от пот и залепнала за потното чело и от двете страни на лицето. Гримът ѝ беше размазан от сълзи и се стичаше по лицето, образувайки тънки тъмни линии, които се събираха в дебелата кърпа, завързана на устата ѝ толкова стегнато, че разпъваше мъчително лицето ѝ и се врязваше в краищата на устните ѝ. Под кърпата кръвта беше завършила мотива от тънки линии, започнат от сълзите. Сърцето на Бейли обаче се сви от израза в очите на жената — умоляващ, изпълнен със страх и напълно лишен от надежда. Вид на човек, който дълбоко в себе си знае, че никой няма да му се притече на помощ навреме.
Бейли погледна Грейс. На лицето ѝ беше изписана смесица от погнуса и озадаченост.
Тя най-после го погледна.
— Истинска ли е снимката? — попита той. — В днешно време с наличието на Фотошоп никой не може да бъде сигурен, нали?
— Мисля, че е истинска — с треперещ глас отговори Грейс. — Това е моментална снимка, Ричард. Направена с Полароид. Като едно време. Не можеш да я преправиш с Фотошоп.
Кметът отново погледна снимката.
— Права си — съгласи се. — Знаеш ли коя е тази жена?
Грейс поклати глава.
— Не съм я виждала. А ти?
— И аз.
Минаха няколко напрегнати секунди.
— Не бях сигурна дали да я покажа на теб, или да я дам направо на полицията или на Тайните служби.
Бейли остави снимката на бюрото, но продължи да я гледа. Дланите му бяха влажни от пот, а главата му изпълнена с въпроси. Вярно, през годините той беше получил един тон откачени писма, но никога такова нещо. Умът му работеше на бързи обороти.