— Как беше доставена пратката, Грейс?
— Пристигна в плик на „ФедЕкс“. Адресът е фалшив. На затворена, закована с дъски бакалия.
Кметът озадачено повдигна вежда.
— В теб ли е пликът?
— Да, разбира се. Ще отида да го взема. — Тя тръгна.
— Почакай, Грейс — извика Бейли. — Имаме ли латексови ръкавици някъде в кабинета?
— Ами… — Тя го погледна, присвивайки очи. — Тук в кабинета мисля, че няма. — Грейс се поколеба за секунда. — Но в отдел „Поддръжка“ сигурно имат. Служителите им ги носят.
— Обади им се и им кажи да ни донесат два чифта. Незабавно.
— Веднага.
— Освен това — отново я спря Бейли — имаме ли някакви найлонови пликчета, които се запечатват? Нещо, в което държим документи?
Жената се замисли.
— Имам кутия с пликчета за сандвичи в чекмеджето. С лентички за запечатване.
— Ще свършат работа. Донеси ги.
Тя кимна и бързо излезе от кабинета. Няколко минути по-късно се върна с опаковката от „ФедЕкс“, кутия латексови ръкавици и кутия прозрачни найлонови пликчета за сандвичи. Грейс даде всичко на Бейли, който веднага надяна ръкавици и сетне прочете информацията за подателя на гърба на плика от „ФедЕкс“.
— Тайлър Джордан? — промълви той и се намръщи.
— Проверих в адресната ти книга — обясни Грейс, — но такова име няма, затова отворих пакета.
Кметът беше убеден, че името на подателя и адресът са фалшиви, но пак искаше да го потвърдят.
— Показа ли снимката на някой друг?
— Не, разбира се.
— Тогава никой освен теб не я е докосвал?
— Не — отвърна Грейс и разтревожено кимна.
Бейли се съмняваше, че подателят е бил толкова глупав, че да остави пръстови отпечатъци, но трябваше да се увери и в това. Извади две пликчета за сандвичи от кутията и сложи в тях снимката и опаковката от „ФедЕкс“.
— Вътре има и бележка, Ричард — напомни му Грейс и кимна към плика на бюрото му.
Бейли беше толкова стъписан от фотографията и отчаяното изражение на жената, че беше забравил за бележката, за която бе споменала асистентката му. Той взе плика и го наклони на една страна, за да изтръска в ръката си листа хартия.
Грейс затаи дъх.
Бейли разгърна бележката и се втренчи в написаното. Не намери никакъв смисъл в думите, докато не стигна до последните две изречения. И тогава изражението му коренно се промени.
Ако не го познаваше добре, Грейс би се заклела, че кметът на Лос Анджелис е завладян от страх.
За момент той изглеждаше като парализиран. След това ръката му мълниеносно се стрелна към телефона на бюрото.
21
Човекът, който седеше на място 9А, беше идеален пътник по стандартите на екипажа. Когато се качи на самолета, той се усмихна учтиво на стюардесите и после търпеливо изчака пътниците на пътеката между редовете пред него да сложат ръчния си багаж в съответните отделения. В него нямаше следа от безпокойство: не скръстваше притеснено ръцете, не казваше раздразнено „извинете“ и не пристъпваше неспокойно от крак на крак. След като седна на мястото си, човекът не поиска абсолютно нищо, дори и чаша вода.
Въпреки че всички стюардеси на борда на полет 387 от Сакраменто за Лос Анджелис бяха млади и много красиви, пътникът от място 9А не ги поглеждаше, нито правеше опити да ги сваля с евтини реплики.
Мъжът привлече вниманието на Шарън Барнард, най-младата от трите стюардеси в самолета, и тя изпита любопитство да разбере с какво си изкарва прехраната пътникът. Дрехите му не издаваха много — тъмносив костюм с бяла риза с безупречно завързана черно-бяла вратовръзка. Можеше да е бизнесмен като половината пътници на този ранен сутрешен полет, но му липсваха обичайните атрибути — дипломатическо куфарче, лаптоп или таблет и смартфон.
Докато някои пътници четяха, други спяха, трети работеха, а четвърти играеха на таблетите си или слушаха музика, човекът на място 9А не правеше нищо. Седеше изправен на седалката с ръце, сключени в скута, и гледаше право напред. Отначало Шарън се зачуди дали той не медитира, но когато мина покрай него и го попита дали иска нещо за пиене, мъжът отговори веднага и любезно, и каза, че не желае нищо. Тя го попита дали отива в Лос Анджелис по работа, а той отвърна, че се връща от делово пътуване и че живее в Лос Анджелис.
Това я накара да се усмихне.
— Том — каза Шарън на главния стюард, който ѝ беше и най-добрият приятел и съквартирант, — какво мислиш за пътника на място 9А?
Том се ухили закачливо.
— Питаш ме дали е гей?
Том Хобс беше двайсет и три годишен, много привлекателен, ерген и хомосексуалист. Един от най-големите му таланти беше шестото му чувство да разпознава други хомосексуалисти, без дори да разговаря с тях. Той подаде глава от паравана и небрежно огледа салона.