Шарън се усмихна облекчено, когато най-после затвори вратата, остави куфарчето си на пода и започна да разтрива врата си. Вратът ѝ и раменете ѝ се бяха схванали, но щяха да се оправят след дълъг, горещ душ, последван от бутилка хубаво вино и отпускаща музика. И тази вечер тя щеше да е сама в къщата. Сутринта Том беше отлетял за Сан Франциско, където щеше да пренощува и вероятно да купонясва в „Кастро“, най-големият гей квартал в Съединените щати, и щеше да се върне утре следобед.
Шарън и Том бяха отсъствали ден и половина. Къщата беше заключена, прозорците залостени и завесите спуснати. Времето през август беше горещо и вътре беше като в сауна. Шарън отвори единия прозорец в дневната, отиде в кухнята и извади бутилка студена бира от хладилника да се разхлади.
Въпреки че допреди една година това не беше изборът на кариера, който бе обмисляла, тя обичаше работата си на стюардеса.
От малко момиче Шарън мечтаеше да стане медицинска сестра и това донякъде се дължеше на пристрастеността ѝ към телевизионния сериал „Спешно отделение“. Тя имаше цялата колекция на дивидита. Беше гледала всеки епизод най-малко десет пъти, но пак не можеше да им се насити. „Спешно отделение“ обаче не беше единствената причина. Шарън имаше добро сърце и да помага на нуждаещи се хора я удовлетворяваше като малко други неща. Интересното беше, че тя никога не бе мислила да става лекарка и това наистина беше по вина на „Спешно отделение“ и сестра Карол. Карол беше любимата ѝ героиня и Шарън искаше да бъде като нея. Тя обаче беше много земен човек. Много добре разбираше, че реалността на професията медицинска сестра сигурно е много различна от бляскавия, ефектен живот, който гледаше на малкия екран.
Имайки предвид това, Шарън реши да се вслуша в съвета на училищния консултант и училищната медицинска сестра и веднага щом се дипломира от гимназията, се записа в Програмата за лицензирани медицински сестри, където показа огромен талант и способности, и дванайсет месеца по-късно завърши първа в курса. Въпреки че програмата ѝ даде първоначалните умения, от които се нуждаеше, обслужването на реални пациенти щеше да бъде нещо съвсем различно.
Планът ѝ беше да се опита да получи практически опит най-малко една година, а после да учи в университета, за да вземе диплома.
След като стана регистрирана медицинска сестра и с помощта на двама от преподавателите си, Шарън веднага беше поканена на работа в Медицинския център „Сидърс-Синай“, едно от трите най-добри лечебни заведения и болници в Калифорния. Тя се възползва от възможността и беше назначена в неврологичното отделение, където лежаха болните в кома. И тогава всичко се обърка.
Само шест дни след като започна работа, в отделението докараха деветгодишно чернокожо момиченце на име Джоан Хауърд. Джоан си играела сама на тротоара пред дома си, когато била прегазена от осемнайсетгодишен младеж, който само за да се забавлява, решил да провери каква скорост може да развие велосипедът му. Той блъснал Джоан с такава сила, че тя прелетяла във въздуха няколко метра. Паднала на платното, главата ѝ се ударила си в асфалта и черепът ѝ се счупил на две места, причинявайки кръвоизлив в мозъка. Момчето с велосипеда така и не беше заловено.
— Чудо — каза главната сестра на отделението на Шарън в първия ѝ работен ден. — Това горе-долу е единственото, което може да накара пациентите ни да се събудят и да излязат оттук, и повярвай ми, тук вероятно ще видиш чудеса да се случват пред очите ти. Но те са много малко и стават много рядко. Опитвам се да ти кажа да не се привързваш, да не бъдеш твърде състрадателна и да не се поддаваш на чувствата си, защото това само ще те разстрои и ще накърни професионализма ти. Бъди обективна. Повечето пациенти в това отделение са полумъртви. Затова са тук.
И семейството на Джоан, и всички други се надяваха именно на чудо. Нищо друго не можеше да помогне. Лекарите бяха направили всичко по силите си. Но докато дните се превръщаха в седмици, а седмиците в месеци, надеждата започна да ги напуска, с изключение на Шарън, която не можа да се вслуша в съвета на главната сестра и се влюби в момиченцето. Може би защото Джоан ѝ напомняше за най-добрата ѝ приятелка от детството, която на десет години беше убита в престрелка между банди от преминаващи коли, на изток от Макартър Парк, където живееше.
Отначало бащата на Джоан, който беше единствен родител, идваше всеки ден след работа и прекарваше няколко часа до леглото на дъщеря си. Държеше ръката ѝ, четеше ѝ приказки, пееше ѝ песни и сресваше косата ѝ, но скоро и той загуби надежда. Първо започна да прекарва все по-малко време с дъщеря си, а след това посещенията му оредяха.