Шарън го настигна една вечер, когато той си тръгваше, и със сълзи в очите го помоли да не изоставя дъщеря си. Въпреки че не беше виждала чудо, тя се опита да му обясни, че чудесата, които се случват в отделението, зависят колкото от това близките да не се отказват от любимите си хора, толкова и от Божия намеса. Бащата на Джоан изглеждаше десетина години по-стар, отколкото преди няколко месеца. Той не каза нищо на Шарън. Гледа я с уморени, паникьосани очи в продължение на цяла минута, а после се обърна и тръгна, без да пророни нито дума.
На другия ден не дойде.
И през нощта Джоан почина.
Шарън не можа да скрие тъгата си след смъртта на момиченцето и това я накара да се усъмни в готовността си да бъде медицинска сестра. Тя си взе отпуск, за да си помисли. По време на почивката Том Хобс, стар приятел от училище ѝ предложи да стане стюардеса. Шарън реши да опита. Каза си, че няма какво да загуби.
Това беше преди година и оттогава тя не се замисли за миналото.
Шарън отиде в стаята си, отвори прозореца, включи преносимата стереосистема на нощното шкафче и пусна радиото. Разнесе се песента „Карти“ на „Марун Файв“ и тя веднага започна да поклаща бедра в ритъм с мелодията и да пее. Това беше една от любимите ѝ песни. Докато танцуваше, Шарън се съблече и изпи бирата. Помисли си да изпие още една, но смесването на различни напитки не ѝ се отразяваше много добре. Обикновено ѝ причиняваше ужасно главоболие и махмурлук, който наподобяваше на състояние на зомби, а тя с нетърпение очакваше бутилката вино.
Шарън взе чиста хавлия от шкафа в коридора и влезе в банята. Пусна душа, но не застана веднага под него. Отстъпи крачка назад и се взря в огледалото над умивалника — първо в профила си отляво, а после отдясно. След няколко секунди размисъл реши, че е горе-долу доволна от фигурата си, въпреки че винаги имаше какво да се желае.
Най-после влезе под душа, наведе се напред, опря чело до белите плочки и остави силната струя хладка вода да се стича по главата, раменете и гърба ѝ. Беше като сбъдната мечта. Веднага щом водата докосна кожата ѝ, напрегнатите ѝ мускули започнаха да се отпускат.
Тя се изкъпа, уви се в хавлията и се върна в кухнята.
Шарън и Том имаха хубава селекция вина и тази вечер ѝ се искаше да пийне нещо освежаващо с плодов вкус.
— Идеално — промълви тя, когато избра бутилка новозеландско „Гевюрцтраминер“ от хладилника, отвори я и си наля една чаша. Тъкмо върна бутилката в хладилника, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Затвори вратата на хладилника, взе телефона и погледна екранчето. Номерът не ѝ беше познат. — Ало?
— Здравей, Шарън.
Мъжкият глас не ѝ звучеше познато.
— Хмм… Здравейте. Извинете, но кой се обажда?
— Искаш ли да отгатнеш?
Шарън се намръщи. Искаше да се отпусне и да се наслади на виното. Не беше в настроение за игрички.
— Не. И ако не ми кажете кой сте, обаждането приключва.
— Добре. Ами ако ти кажа, че аз съм онзи, който чака в края? Достатъчно ли ще бъде това?
— Чака в края? В края на какво?
Мъжът се изсмя. Когато заговори отново, изричаше думите бавно и с тон, който можеше да се опише единствено като зловещ.
— Живота, Шарън. Аз съм онзи, който чака в края на живота, защото аз съм смърт.
Шарън не се плашеше лесно, но в гласа имаше нещо, от което по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.
— Знаеш ли какво? Това е ужасна шега, който и да си.
— Кой каза, че е шега?
— Начукай си го, болен извратеняк! Не ми се обаждай отново. — В пристъп на гняв Шарън едва не тресна телефона в бюфета, но се спря навреме.
След няколко секунди телефонът пак иззвъня — същият номер. Шарън го остави да звъни.
Няколко секунди след като спря звъненето, пристигна съобщение:
Хайде, вдигни телефона, Шарън. Не искаш ли да играем?
Тя знаеше, че не трябва да му обръща внимание, но след такъв дълъг ден гневът ѝ надделя над разума. Шарън бързо написа отговор:
Заври си го отзад, извратеняко. Който и да си, блокирам номера ти.
Само след няколко секунди пристигна друго съобщение:
Знаеш ли какво? Забравѝ за телефона. Нека те попитам нещо. Сети ли се да заключиш предната врата?
Дръжката на предната врата неочаквано изтрака три пъти в бърза последователност.
— Господи! — Шарън отскочи назад и едва не изпусна телефона. Уплашеният ѝ поглед се стрелна към вратата. — Какво става, по дяволите?