За щастие беше заключила вратата.
Дойде ново съобщение.
Шарън отново погледна телефона си. И едва тогава осъзна, че трепери:
Хайде, отвори вратата, Шарън. Аз съм отвън. Нека се позабавляваме.
Дръжката на вратата отново помръдна, този път по-бавно и само веднъж.
— О, Боже! Боже мой!
Шарън започна да се паникьосва и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Следващото съобщение гласеше:
Е, добре. Пък и на кого му трябва врата? Може би ще вляза по друг начин.
Паузата, която последва, беше изпълнена с отчаян страх.
„Мамка му! — помисли си Шарън, когато си спомни нещо. — Прозорецът.“
Въпреки че беше много уплашена, инстинктът ѝ за оцеляване надделя и тя хукна към прозореца на дневната. Не знаеше, че краката ѝ могат да се движат толкова бързо. Затръшна го и дръпна завесите. Хавлията се разтвори и падна на пода, но Шарън беше твърде уплашена, за да ѝ пука.
Докато дишаше тежко, ужасеният ѝ поглед се стрелкаше между вратата и прозореца. Накрая мозъкът ѝ, който се беше вцепенил за момент, заработи отново.
„По дяволите, какво чакаш, Шарън? Обади се на 911. Веднага.“
Тя бързо набра номера за спешни случаи на мобилния си телефон и натисна бутона „Обади се“.
Нищо. Нямаше сигнал.
— Какво става, мамка му? — Шарън погледна екранчето. Нямаше обхват. — Как е възможно? — изкрещя тя на телефона. Само преди минута беше получила поредното съобщение.
Шарън нямаше как да знае, че всеки път, когато затваря, мъжът включва заглушител на сигнала в мобилния си телефон.
Тя инстинктивно протегна ръка и премести насам-натам телефона, търсейки сигнал.
Нищо. Нито дори половин чертичка.
— Мамка му! Мамка му.
Мозъкът ѝ завъртя още едно ръждясало колелце.
— Стационарният.
Втурна се към телефона на плота в кухнята, но точно когато понечи да грабне слушалката от вилката, той иззвъня.
Стъписана, Шарън допря слушалката до ухото си.
— Ало?
— Хайде да играем на една игра, Шарън.
Тя се вцепени.
— Играта започва така. Гасим лампите.
В същия миг къщата потъна в мрак. Шарън изпищя ужасено. Огледа стаята, но не видя нищо.
— Боже мой, какво става, по дяволите? — каза тя по телефона с треперещ глас. — Кой си ти? Защо ми причиняваш това?
Шарън все още държеше мобилния телефон в ръката си. Прокара палец по екранчето и включи фенерчето.
— Знаеш ли каква беше грешката ти, Шарън? — попита гласът по стационарния телефон.
Тя не беше в състояние да пророни нито дума, само дишаше тежко.
— Ти затвори погрешния прозорец.
Сърцето ѝ се сви от ужас, когато си спомни за отворения прозорец в стаята ѝ.
Паникьосана и без да може да измисли никаква идея, Шарън трескаво размаха мобилния си телефон. Слабата му светлина хвърляше отблясъци навсякъде, но когато сиянието мина по вратата, свързваща дневната с коридора, Шарън видя силует на човек.
Следващия път, когато чу гласа на мъжа, не беше от слушалката до ухото ѝ, а зад нея.
— Вече влязох.
25
Когато най-после остави писалката на бюрото си, Хънтър забеляза, че ръцете му треперят. На челото му бяха избили капки студена пот.
Той стана и коленете му шумно изпукаха. Беше седял твърде дълго. Робърт се протегна и схванатите мускули на гърба и краката му реагираха с хиляди болезнени тръпки. Разтегна тялото си още повече и завъртя врата си, който изпука силно като коленете.
„По дяволите — помисли си, стискайки зъби. — Карлос е прав. Може би наистина съм твърде стар за тези дивотии.“
През последните три часа пишеше и преписваше всяка дума от бележката, която убиецът беше изпратил на кмета Бейли тази сутрин. Направи двайсет и пет копия, опитвайки се да имитира почерка на убиеца.
И свърши страхотна работа.
Упражнението беше елементарно. Хънтър не се мъчеше да запамети бележката дума по дума, въпреки че след като я преписа толкова много пъти, се случи точно това. Не, той се опитваше да вникне в съзнанието на убиеца и начина му на мислене. Опитваше се да разсъждава като убиеца и да изпита същите чувства като него, когато е писал тези думи. Робърт търсеше скрит подтекст и игра на думи. Стараеше се да чете между редовете.
След три усърдни часа той разбра съвсем малко. Имаше чувството, че убиецът е знаел, че бележката му ще бъде гледана под лупа до последния детайл, и всяка дума, всяка буква ще бъде анализирана отново и отново, и беше заключил всяка врата. Не беше оставил отвори и пътеки към психиката си.
Хънтър знаеше, че ако продължи, няма да постигне по-добър резултат.
Той си наля още една голяма чаша кафе, отново седна на стола си и го завъртя към старомодното табло на източната стена. Въпреки че разследването беше започнало едва от двайсет и четири часа, на таблото вече бяха закачени снимки и информационни материали.