Криминалистите бяха получили резултати от анализа на кръвта, използвана за написването на бележката, пъхната в гърлото на жертвата — АЗ СЪМ СМЪРТ. Както предполагаха двамата детективи, убиецът я беше написал с кръвта на Никол Уилсън, но според доклада от лабораторията, изглежда, не беше използвал четка за рисуване, а собствените си пръсти, потапяйки ги в кръвта на жертвата, преди внимателно да изпише всяка буква. Не беше изненадващо, че криминалистите не бяха открили пръстови отпечатъци, нито дори частични. Убиецът несъмнено е бил с ръкавици.
Втората бележка, която Робърт преписва три часа, беше изпратена в лабораторията заедно с моменталната снимка на жертвата по време на пленничеството ѝ, веднага щом Хънтър и Гарсия бяха излезли от кабинета на капитан Блейк по-рано днес следобед.
Робърт не беше графолог, но не му трябваше експертно мнение, за да разбере, че бележките са написани от един и същ човек. Въпреки че убиецът беше използвал пръстите си, за да напише първата бележка, и червена химикалка за втората, почеркът му беше забележително равномерен.
Убиецът беше написал и двете бележки в курсив и със сбит, но изящен почерк. Въпреки че листът нямаше редове, буквите бяха разположени абсолютно симетрично и изписани красиво с премерен замах и форма. Това показа на Хънтър, че човекът, когото търсят, е педантичен, организиран, обръща голямо внимание на детайлите и се гордее с всичко, което прави, включително как убива жертвите си.
26
Мъжът завърза жертвата за стола, изправи се и спокойно отиде в кухнята. Напълни голяма чаша вода от хладилника, върна се в средата на стаята и застана пред нея.
Шарън Барнард все още беше в безсъзнание. Глезените ѝ бяха кръстосани и завързани за краката на стола, а ръцете — зад гърба. Главата ѝ беше клюмнала на гърдите, устата ѝ беше полуотворена, а устните — леко изкривени на една страна. Мъжът се вгледа в нея — детайлите на структурата на лицето, симетрията на деколтето, опияняващата красота на голото ѝ тяло. Шарън несъмнено беше много привлекателна жена… но не за дълго.
Мъжът разкрачи крака, изправи главата ѝ и плисна водата в лицето ѝ. Шарън се стресна, свести се и веднага си пое дълбоко дъх. Главата ѝ рязко се дръпна назад от уплаха. Клепачите ѝ потрепнаха като крилца на пеперуда и от устните ѝ се изтръгнаха неразбираеми, уплашени звуци.
Мъжът чакаше търпеливо, скръстил ръце зад гърба си.
Шарън най-после успя да повдигне клепачи. Обърканите ѝ сънени очи се придвижиха надясно, после наляво и накрая се спряха на човека пред нея.
Минаха няколко секунди, докато тя се вгледа съсредоточено в лицето му. В бледосините му очи и начина, по който той я гледаше, имаше нещо ужасно познато. Шарън беше сигурна, че го е виждала някъде, но къде?
Тя напрегна паметта си.
Нищо.
Колкото и да стискаше очи и колкото и да се опитваше да си спомни, паметта ѝ не можеше да направи връзката.
Шарън отвори уста в усилие да каже нещо или да изпищи — и тя не беше сигурна, — но дишането ѝ все още беше твърде неравномерно, и думите заседнаха в гърлото ѝ. Стомахът ѝ не можеше да превъзмогне страха.
От устата ѝ не излезе звук.
Челюстта ѝ потрепери и после цялото тяло, сякаш изведнъж през прозореца нахлу леден вятър и я обви.
Мъжът продължаваше да чака търпеливо. Стоеше абсолютно неподвижно и я гледаше студено в очите като хищник, който дебне плячката си.
Шарън ужасено се втренчи в него. Дълбоките му, проницателни очи сякаш я хипнотизираха. Тя потрепери отново и този път нещо, което се появи някъде от дълбоко в нея, я разтърси до мозъка на костите и това я накара най-после да откъсне очи от него. Стрелна поглед надясно и сетне наляво, но беше твърде уплашена, за да проумее какво ѝ се случва или къде се намира.
Опита се да помръдне и да се раздвижи, но когато го направи, почувства непоносима болка в ходилата, ръцете и раменете, Болката беше толкова силна, че я накара да се задави. Очите ѝ се изцъклиха и едва не припадна отново.
Развеселен, мъжът чакаше търпеливо, все още прибрал ръце зад гърба си.
Докато се съвземаше, Шарън осъзна, че не може да се движи, защото е стегнато завързана за стола, на който седи. От краищата на мократа ѝ коса капеше студена вода върху гърдите, корема и бедрата ѝ. Тя си пое дълбоко дъх и се стегна. В главата ѝ най-сетне се появи далечен спомен. Телефонното обаждане, мъжкият глас от другия край на линията, извратената шега, че той е „смърт“, вратата, прозорецът, страхът. Докато си спомняше, изражението ѝ се промени.