Шарън погледна умоляващо мъжа. И тогава осъзна нещо, което очите ѝ със сигурност бяха забелязали, но създанието ѝ не бе успяло да регистрира — над дрехите и обувките си мъжът носеше прозрачен найлонов гащеризон с качулка. Виждаше се само лицето му; нищо друго. И после Шарън забеляза дрехите му през гащеризона, които съвсем не бяха обикновено ежедневно облекло. Той беше с черно, лъскаво трико, направено от нещо, което прилепваше по тялото му като втора кожа. Хрумна ѝ — латекс.
Мъжът я гледа още няколко секунди и после устните му бавно се разтеглиха. Шарън не можа да определи дали това е усмивка или не. Ако беше, тя не беше виждала такава усмивка — в нея нямаше веселие, ирония, симпатия, апатия, абсолютно никакво чувство. Напълно безизразно лице, което я уплаши още повече.
Шарън отново си пое дъх, потрепервайки, и въпреки страха си, усети, че гласът ѝ се възвръща.
Тя раздвижи устни и през сълзи изрече:
— М… моля те! Какво искаш от мен? З-защо си тук? Моля те… пусни ме. Ще направя всичко, което искаш.
Усмивката, или каквото там беше, изчезна от устните на мъжа. Той беше приключил с чакането. Време беше да направи онова, за което беше дошъл. Мъжът извади ръце иззад гърба си, разкривайки какво държи.
Погледът на Шарън се съсредоточи първо в дясната, а после в лявата му ръка.
Паниката ѝ се превърна в ужас.
В усилие да проясни зрението си от сълзите тя стисна очи. Когато отново ги отвори, мъжът беше пристъпил към нея.
— О, Боже, не! Моля те, не го прави.
— Знаеш ли кой съм аз? — с безчувствен глас попита той.
Шарън не можа да направи друго, освен да поклати глава.
— О, Шарън, Шарън. Разочароваш ме. Казах ти го по телефона. Не си ли спомняш?
Очите ѝ пак се напълниха със сълзи.
— Аз съм Смърт — усмихна се мъжът. — И съм дошъл за теб.
27
Гарсия влезе в кабинета им в седем и половина сутринта. Хънтър седеше на стола си с гръб към вратата. Ръцете му бяха зад главата, с преплетени пръсти. Краката му бяха вдигнати и токовете на ботушите му бяха опрени на ръба на бюрото. Беше се втренчил в таблото със снимките, сякаш го виждаше за пръв път. До компютърната клавиатура имаше голяма празна чаша от кафе и две опаковки от шоколадови десерти. Карлос погледна кафемашината в ъгъла. Беше празна. Той забеляза и преписаните бележки на бюрото на партньора си. Две от тях бяха паднали на пода.
— Тук ли прекара нощта? — попита Гарсия, влезе и затвори вратата. Не би се изненадал, ако беше така.
— Не съвсем — отговори Робърт, без да отклонява вниманието си от таблото. — Прибрах се вкъщи и си взех душ.
— Но не си спал.
Хънтър повдигна рамене.
— По думите на великия американски поет Джон Бон Джоуви, предполагам, че „ще спя, когато умра“.
Карлос се ухили.
— Карай така и няма да е след дълго, приятелю мой. — Приближи се до бюрото си, остави раницата си на пода и включи компютъра си. — И кога дойде тук сутринта?
Робърт погледна часовника на стената над таблото.
— Към пет и петнайсет.
Не беше необходимо Гарсия да пита. Знаеше защо приятелят му е дошъл на работа толкова рано — заради заплахата, която беше добавил убиецът в бележката, адресирана до кмета Бейли: И преди да изгрее слънцето утре, някой друг също ще го види и почувства. И повярвайте ми, преживяното от нея е нищо в сравнение с онова, което предстои, освен ако така наречените експерти не ме спрат.
— Има ли някакви нови обаждания на телефон 911? — попита Карлос. Закачливостта беше напълно изчезнала от тона му.
Робърт най-после свали краката си от бюрото, седна изправен на стола и го завъртя към партньора си.
— Не, все още нищо.
И двамата знаеха, че това не означава нищо.
— Проверих във „ФедЕкс“ за пакета, който е бил изпратен на кмета Бейли вчера — каза Гарсия, отваряйки нещо на екрана на компютъра си.
— И?
— Пратката е била пусната преди два дни по обяд в пощенската кутия на „ФедЕкс“ пред гара „Юниън“. — Той наклони глава на една страна и въздъхна. — Нито една от двете камери за наблюдение в онзи край на гарата не е уловила нищо. Всъщност и двете са били съсредоточени върху нещо друго.
Хънтър озадачено повдигна вежди.
— Да. Извършителят е отклонил вниманието — потвърди Гарсия. — Малка, саморъчно направена димка, скрита в кофа за боклук. Нищо сложно, само топче за пинг-понг, увито в алуминиево фолио, с къс фитил. Създало е доста дим, за да привлече вниманието на камерите, но не достатъчно, за да предизвика паника. Затова най-малко една минута всичко останало е било пренебрегнато.
— Трябвали са му само една-две секунди, за да пусне пратката в кутията — отбеляза Робърт.
Карлос кимна енергично, докато изричаше следващите си думи: