— Този тип е внимателен. Не поема излишни рискове. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. — Той погледна към чашата и празните опаковки на бюрото на Хънтър. — Това закуска ли беше?
Робърт отново повдигна лявата си вежда.
— По-скоро късна нощна или ранна сутрешна закуска.
— Е, на мен ми трябва още кафе. — Гарсия посочи кафемашината. — Ти искаш ли?
— Успя ли да вземеш още от онова кафе от Минаш Жерайс?
Хънтър обичаше кафе, но за разлика от повечето хора не го пиеше заради кофеина. Не му трябваше помощ, за да стои буден, нито за да поддържа нивата си на енергия и будност. Той харесваше вкуса на кафето, колкото по-силно, толкова по-добре. Робърт обаче не беше познавач за разлика от Карлос, който беше отгледан от баща, маниак по кафето.
Гарсия беше роден в Сао Пауло, Бразилия. Син на бразилец, федерален агент, и американка, учителка по история, той и майка му се бяха преместили в Лос Анджелис, когато Карлос беше едва десетгодишен, след като бракът на родителите му се беше разпаднал. Въпреки че беше живял в Съединените щати през по-голямата част от живота си, Гарсия говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с пригладена тъмнокестенява коса, кафяви очи и смугла кожа. Майка му беше естествена блондинка със светлосини очи и бяла кожа. Карлос беше наследил смуглата кожа и тъмнокестенявата коса на баща си. Очите му не бяха толкова светлосини като на майка му, но определено бяха от нея. Гарсия беше слаб благодарение на годините, през които бе тренирал лека атлетика, но телосложението му беше измамно, защото беше по-силен, отколкото би предположил някой.
Когато разбра, че Хънтър обича кафе като него, с удоволствие сподели няколко тайни с партньора си. Една от тези тайни беше специална смес от бразилско кафе, произвеждано само в югоизточния щат Минаш Жерайс, в малка независима ферма, по оригинална рецепта. Смилаха го по-фино от повечето видове и го печаха първо на ниска температура, за да не се препече и да има по-силен, но по-мек вкус. Кафето веднага стана любимо на Робърт, но единственият магазин, където го продаваха в целия Лос Анджелис, беше затворил.
Гарсия се усмихна и извади от раницата си два пакета по един килограм от специалната смес и ги сложи на бюрото на партньора си.
— Един познат се върна от Бразилия снощи.
Лицето на Хънтър засия от радост.
— Да — каза той с вид на дете, което е получило коледния подарък, на който се е надявало. — Искам чаша кафе.
Докато се приближаваше до кафемашината, Карлос вдигна от пода едната от преписаните бележки. Почеркът беше почти идеално копие на оригинала. Той погледна над рамото на партньора си към купчината копия на бюрото му.
— Преписвал си бележката?
Робърт повдигна рамене.
— Да, няколко пъти. Опитах се да я видя от различни ъгли.
— Искаш да кажеш, да мислиш като убиеца.
Двамата не за пръв път трябваше да се справят с убиец, на когото му доставяше удоволствие да дразни полицията с бележки или изображения.
— Аз не я преписах — добави Карлос, остави бележката на бюрото на Робърт, напълни кафемашината със смляно кафе и наля вода, — но също спах малко. Затворех ли очи, виждах бележката.
— И? — Интересът на Хънтър нарасна.
Гарсия поклати глава.
— Не знам какво да мисля, Робърт. За мен този убиец е социопат като по учебник. Мания за величие и така нататък. Сигурно си мисли, че превъзхожда всички други във всяко отношение, особено в интелектуално, защото е твърде умен, за да направи грешка или да го заловим. Това е причината за бележката, нали? Предизвикателство. Ела ме хвани, ако можеш.
Хънтър се съгласи, като мълчаливо кимна.
— Онова, което е направил на жертвата — продължи партньорът му и на лицето му се изписа възмущение, — отвличането, изтезанията, насилието, всичко — показва, че той е постигнал такова високо ниво на емоционално отчуждение от другите човешки същества, че вече явно не е в състояние да чувства друго, освен гняв, ярост или може би антипатия. Този човек не изпитва угризения, вина, състрадание, съчувствие, съжаление, обич, нищо — никакво позитивно чувство. Не знам дори дали някога е изпитвал тези чувства.
Кафето беше готово. Гарсия напълни две чаши и занесе едната на Робърт.
— Благодаря — каза той. Силният аромат на специалната смес го накара да се усмихне.
— И после идва наистина страшната част — добави Карлос.
— Коя?
— Това. — Гарсия посочи подписа на убиеца на бележката. — АЗ СЪМ СМЪРТ. Измислил си е псевдоним? — Той се подсмихна. — Това е върхът на арогантността, нали? Синът на Сам, Убиецът с щастливото лице, Денис Рейдър, известен като ЗИУ (Завържи, изтезавай, убий), Зодиакът, Джак Изкормвача и други… всичките тези серийни убийци са си избрали псевдоними, защото са се мислели за нещо специално.